Дебатът за музей на съвременното изкуство в България периодично изригва и затихва в течение на целия ни преход. Изригва или когато е нужен при разправа с апетитен софийски терен, или когато се задават „някакви“ чужди пари, изискващи демонстрация на промени в културната политика, или като противопоставяне срещу прекалена критика на националната традиция и чуждестранна „намеса“ в „нашето“. Затихва с размиването на парите, (не)употребата на съответния терен, свеждане на разговора до кой се е „музеифицирал“ повече. Сбърканото наслагване на „модерно“ и „съвременно“, „галерия“ и „музей“, на заплетени интереси докараха дебата до постмодерна (по липсата на модернизъм) безотговорност и относителност на термините. При също сбърканото разбиране за държавно/обществено/частно, от държавата непрекъснато се иска да направи „нещо“ и при очевидната липса на компетентност от нейно име излизат нечетливи закони, неприложими наредби и елементарни „стопански“ изявления, винаги встрани от съществуването на съвременното ни изкуство и връзката му с международния художествен свят.
Отсъства разговор върху каква основа би могъл да се случи такъв музей, какво има и какво може да има в него, какви задачи ще решава. Поставяме тези въпроси отдавна – нека припомним акцията МУСИЗ на Иван Мудов от 2005 г. в рамките на проекта на Института за съвременно изкуство – София „Визуален семинар“. Сегашните колекции – държавни, общински, вече и частни, и така биха могли да отделят внимание на изкуството на днешния ден без промени в характеристиките си (като Софийска градска художествена галерия, например). Но не го правят. И отново се блъскаме в износеното желание да има насочена само към съвременното ни изкуство структура. Имагинерната ѝ необходимост измества липсата на програма. Порочната връзка между архитектурните решения за бъдещ музей и неговата поява сведе въпроса до кой би го поръчал, кой би го строил и кой – контролирал. Задачите, поставяни от Министерство на културата, остават мъгляви, а назначените от него комисии – странни; и винаги се избягва своята или чужда експертна оценка. Дебатът трябва да продължи.
ИСИ–София ви предлага „VS – музеен брой“ на вестника си с текстове на членове и съмишленици на института. Те отговарят на въпроса „Какво бихте искали да видите в музей на съвременното изкуство в София?“. Анкетите „Защо посещавате музеи за съвременно изкуство?“ е сред личности от българската културна сцена, а „При условие, че имате възможността и че институцията вече съществува – какво ще очаквате да видите в Музей за съвременно изкуство в София, България?“ – сред тези от цяла Европа, с опит в подобни институции.
Кирил Прашков
