София през последните години възбужда интересите на строителни предприемачи и урбанисти, историци на града и антрополози, университетски преподаватели, различни професионални и граждански сдружения. Лансират се проекти, посветени на града. Един от тези проекти беше и Визуален семинар. През 2003 година участвах в него, за да заявя отношение. Но как? Изборът на средства сякаш е между рефлексия и активизъм - и в двата случая има опасност от утопизъм, от ситуация, в която писането/ акцията да бъдат неефикасни, не въздействащи в конкретното обкръжение. Рефлексивното участие мобилизира познания, позовавания, разсъждения и, в крайна сметка, се реализира в текстове като този. Активизмът, бил той и художествен, се свежда до предизвикателство към градската управа. Такава беше акцията на публична среща с кандидат-кметовете на София, под общия слоган “Виждате ли София?”

“Виждате ли София?” е реторичен въпрос и апел, дидактика и надежда. Скептичното му "опако" е: "Дали чудото на “проглеждането” ще ни спаси?". Може би "слепотата" за София е единствената възможност за съхраняване на зрителното сетиво. Ала не мога да вървя през този град без да го виждам, да го осезавам. В променящите се образи търся преживяването на град, динамика, социален обмен, гледки, градско усещане за природа. Копнеж по град!? Губя се в съпоставки.

Самото практикуване на града, живеенето в него, е вече участие. Мога ли да остана безучастна, да намеря убежище в образи - живописни, фотографски, литературни; да мисля София през изложби, спомени, пътеводители?

Този текст не е за политики на градоустройството, за естетика на архитектурата, за история на паркостроителството или за социалното разслояване на жилищните райони. В друга епоха би могъл да бъде разказ на le flâneur* (добре е да добавим la flânuse) в София. Представените тук откъслеци от гледки са от днешното практикуване на града в движение, от моето/ нашето, визуално и сетивно ежедневие. 

* * *

Докато пиша за броени дни София се превръща в сметище. Неразрешеният проблем с преработването на сметта сякаш се разпуква като възпаление в самия град, явява се като бедствие, зараза, заплаха от епидемия и смърт. За момент имам идеята да направя фотоснимки, но след това се отказвам. Кому са необходими тези подтискащи гледки, които бездруго преминават в кошмарите ни? Има ли някой нужда от свидетелства? Без съмнение всички ги виждаме, дишаме и прескачаме, движим се сред тях.

* * * 

Обичам да ходя пеша - по обичайни трасета, свързани с ежедневни задължения, и по желани маршрути, в търсене на удоволствие от променящи се гледки и тяхното споделяне. В "интериора на града" настилките или това, по което стъпваш, създават усещане за уют или стрес. Фактура, цвят, шумове от стъпки, дори мирис - при сухота и влага - свързвам с пешеходството в различни градове. Жълтите павета - хлъзгави и блестящи при влага, булевардът, който се пресича бавно и с особено внимание, са част от усвояването на София.

Минавам често по ул."Шипка". Тротоарът се руши постепенно - усещам го по стъпките. Неотдавна почувствах разлика - пред Kodak и кафенето преди пресечката с "Кракра" бордюрът стана гладък и цветен. В централната част на София частната собственост промени бордюрите. "Килимчета" от цветни плочки се "разстлаха" пред банки, ресторанти, бизнес-сгради и маркови магазини - получи се "patchwork in progress". Походката на граждан(к)ите стана неравномерна (неравноделна): достойна и хармонична пред сградите на завладяващия центъра бизнес, разкривена и с подскоци по все още общинските тротоари. 

"Не мога да разглеждам архитектурата, защото тротоарите са опасни за ходене" - изрази се студентка по темата за града. Дали да не предложим в Общината поставяне на табели "Watch Your Step!"/ "Гледай си в краката!" по софийските улици?

В деня, в който написах тези редове, пропаднах на "Патриарха", във влажна от дъжда кръпка от павета, неочаквана и неподозирана в асфалта. Устремих се да догоня тролейбус, след неколкократно притичване между мястото, удобно за маршрутките, и спирката за градския транспорт. 

Опитвам се да преработя отрицателните афекти чрез споделянето им в текст, но в този случай текстът предхожда/ предчувства заплашително премеждието. Дискурсът за града пропада в "практикуването" на София, в баналността и рисковете на ежедневието.

(Справедливо е да отбележа огромния си късмет задето не получих фрактура на крайник, не си счупих зъб при срещата ми с бордюра, и следваше уикенда - т.е. нямаше да се появя в университета с прясно насинено лице.)

* * *

Спомням си по какво стъпвах като дете. Тротоарите с два вида плочки - малки и големи - разграфявани за игра на "дама"; паважът по голямата улица с трамваите (дълго време не го заменяха с асфалт), асфалтът по малките улички между блоковете (става за тичане). Помня тръпката от преминаването по каменни бордюри на паркови езерца - от едната страна - зеленина, от другата - водно огледало (Внимавай!). Ходенето/ стъпването е съвсем различно в Стария град на Пловдив - неравномерно, осезаемо за стъпалата. Каменната настилка, която обсебва вниманието ни. Там и днес е така - трайност.

Най-привлекателен е споменът ми от пясъчна настилка - в градинката между блоковете с керемидени покриви пясъкът е сменян всяка пролет, след последния сняг. Градинката има свои "мебели" - пейки (през зимата ги прибират) и чешма (в студения сезон с дървена къщичка). Пясъчна е настилката във всички градски паркове и квартални градинки, до момента на смяната й с вездесъщия асфалт, в края на 1970-те. Стъпките по пясък в паркове другаде, наред с комфорта и сетивното удоволствие, ми напомнят усещания от детството. В Люксембургската градина наблюдавам как хората  преминават за удоволствие, прибирайки се от работа. Ритъмът на походките отзвучава в сипкавите шумове на сухия или влажен пясък. Оставят следи...

Някъде от началото на 1970-те се уча да стъпвам различно. Настилките се променят - асфалтът масово заменя паважа и е много по-добър за усещането ми в автобуса. Но пясъкът в градинките също изчезва, а в моя "градски" опит се появява кал. Поради строежите наоколо всеки ден, едва пристигнала в училище, се налага да чистя обувките си. Тази необходимост и навик ме преследват и днес - строежите са навсякъде, без каквато и да било грижа за пешеходството на граждан(к)ите. Асфалтът се пропуква отново и отново при всяка смяна на сезоните и тръбите (инсталациите). Старите плочки не удържат напора на природата - набъбват или пропадат сред пръст и коренища.

* * *

В Париж тротоарите са асфалтови, но асфалтът е различен. Не бях обръщала внимание преди, но този път ми се наложи да сменя жилището си с багаж в голям куфар. Да взема такси ми се струваше неизбежно, но приятели ме убедиха, че разстоянието е голямо и разходите не си заслужават. "Толкова е лесно с автобус." (Très facile!)

Помислете си за подобно премеждие в София. Най-напред - как ще повдигна този куфар, как ще го сваля, и сетне как ще го влача по тротоарите. Развлекателна гледка (и звук!) за околните! В онзи град, обаче, тази делнична ситуация, наистина се оказа предвидена и подкрепена от "интериора" на града. Всеки автобус има врата с платформа на нивото на бордюра, а тротоарите, на местата за пресичане - участък, който се снишава, за да рулират без проблем всякакви придвижвани и придвижващи средства на колела (детски и инвалидни колички, платформи с багаж, ролери). Пренесох се, заедно с куфара, без каквото и да било усилие и без допълнителни средства. Започнах да виждам и други пешеходци с куфари, със затруднено от различни обстоятелства движение - до този момент сякаш не бях ги забелязвала. Изпитах вълнение, че някой там, в този харесван, но чужд град, е помислил/ предвидил мое затруднение, а в София, в която живея (и плащам данъци), все се чувствам изоставена с проблемите си.

* * *

Начините за транспортиране са неотменна част от градското преживяване. Шумът от трамваите (когато живееш в близост), самите трамваи - цветът, дизайнът - отвън и отвътре; скоростта на сменящите се гледки през прозореца. Трамваят до Княжево - различен спомен (сега бих казала "в ретро стил").

Автобусите от кварталите "до града" са по-малко "градски". Особено с дизайна и поддържането им до края на 1990-те. Гледките са ни отнети - автобусът е вечно претъпкан и с мръсни стъкла.

В края на 1990-те години в София се появи метро. Отидохме да го видим - от центъра до крайната станция и обратно. Практикуване на придвижването. Прозорците на метрото са "слепи" за града. Дизайнът и "мебелите" на станциите, рекламните пана, отекващите шумове могат да бъдат на всеки град. (Представям си други станции - витрините на "Louvre-Rivoli" в Париж, музиката в метро-станциите на Брюксел -1994, художествените интеграции (Летящите ангели!) в новопостроената метро-линия на Лос Анжелес -1999). Метрото е скорост - бързо "прескачане" от едно пространство в друго - "откъслеци" от град, чиито връзки остават невидими. Метрото е друго усещане/ усвояване на града.

Да пътуваш с метро означава да планираш времето си. Да пътуваш с автобус е да "посрещнеш" разнообразие от градски сюжети. Моя позната в Париж ми каза: "Когато се прибирам вечер, предпочитам автобуса - така се радвам на града." Големите стъкла, както и целият автобус, там са чисти и при движение се превръщат за погледа в подвижна рамка, кадрираща известни ансамбли и неочаквани гледки. 

Стига с тоя Париж! Да можех и аз да предпочитам автобуса в София...

* * *

През последната година в София се стигна до невъзможност за придвижване. Непредвидено градът е станал двумилионен. Автомобили, маршрутки, автобуси и тролейбуси пъплят от един светофар до друг. Зоната на "пълзящата скорост" се разраства до кварталите. Променя се и скоростта на гледките. Когато с автобус или с автомобил напредвам бавно и мъчително по Канала - Перловската река, от огледалния, наподобяващ кораб Бизнесцентър към "Граф Игнатиев", имам възможност да са вглеждам дълго в сградите отдясно и в алеята отляво, а сетне в просяците - деца, инвалиди, жени с бебета. Мога да разглеждам околните превозни средства, хората зад волана, техните занимания и реакции, пътниците, сред които съм затисната. Всичко това - съпроводено от нервното и изнервящо пищене на клаксоните.

* * *

Ранните ми гледки от град - нощният булевард и тролеят, който се движи по него (обещание за приключение), а след минути - прозорецът на тролея като рамка. Движението в нощния град преживявам като авантюра  - изглежда ми огромен. Малко по-късно от прозореца в трамвая се упражнявам да чета по търговски фирми и указателни табели ("Фризьорски салон"; "Огледала, бои"; "Плод и зеленчук"). Еднообразни шрифтове върху зеленикав или жълтеникав фон, еднообразни размери. Осветените вечер фирми са твърде малко, а светлините им - бледи и подтискащи. 

Днес визуалното пространство е лавинообразно засипвано от фирми, табели, реклами - дребни и по-големи, огромните са и най-високо и символно доминират панорамните гледки в града. Усещането ми е за бедствие, но нали градът е "различното" на дивата природа, реакциите ми са като към насилие. Тук ежедневният опит с гледките трудно може да премине в приемливи изречения. (Какво ли сричат децата от прозореца на трамвая?)

И още - дори крачейки с поглед към Националния художествен музей не научавам за изложбите в момента. По тротоара отпред е твърде близко, а по тротоара отвъд паркинга - твърде далеч. Огромните реклами никога не са за културни събития. Културни реклами не се вписват по никой маршрут в този град.

* * *

"Отлепила съм" поглед от настилката. И мога да продължа (мога ли да спра?) описанията на движещия се град. Светлината - природна (без да мислим за смог), с която помним всеки град. И изкуствена - изобилна, участваща в спектакъла на града, или оскъдна, с усещане за бедност и тревога. 

Цветовете - в моя опит в София те се появиха през 1980-те, по фасадите в центъра, и бързо започнаха да се лющят. Като гледка от трамвая по "Витоша" и "Георги Димитров"/"Мария Луиза" се сменяха жълто-охрово-керемидови фасади, с вехта безцветност на съседните стени. Скоро след "оцветяването" се олющиха по-малки и по-големи петна, които добре се откроиха върху цветните повърхности в неочаквани и любопитни географски форми/ карти.

Днес цветовете в центъра са ограничени. (Неотдавна се появи доста жълто по кооперации, обществени сгради, Националния художествен музей. Познат архитект ме осведоми, че жълтата фасадна боя е най-евтина.) По "Граф Игнатиев" и "Славейков", пеша или с трамвай (там се движи много бавно), погледът не е привличан от цветове. Сходно е и по "Раковски". Цветовете днес са по новите жилищни сгради в добрите и желани квартали, разпръснати, често втиснати между старите сиви блокове (тухлени или панелни),.

В централната част гледките са наситени с огледала и мрамор. Скъпият облицовъчен материал придава достолепност и внушава респект към сградата. Огледалата сякаш отменят необходимостта от архитектура. Но остава проблемът какво се оглежда. В огледалния куб върху мраморен постамент (декорите, симулиращи някогашната Градска библиотека) се оглежда неугледната, стърчаща извън всяка мяра, сграда на Министерството на транспорта, от югоизток, и авторитарната неокласицистична предвоенна архитектура на Телефонната палата, от югозапад. (Градската галерия на запад е толкова малка спрямо мащаба на куба, че дори не може да се удвои в отражение.) Спокойно вдигам поглед само когато прекосявам Градската градина, защото виждам отразено небе - усещане за пространство и ведрост.

* * *

В София се движим сякаш сред вечна съвременност.

Случвало ми се е неведнъж да правя опознавателни  разходки с чуждестранни колеги и приятели из центъра на столицата. През чуждия несвикнал поглед, сравнения и въпроси се откроява с яснота особеността (различието) на този град. Липсващите "стари градове" в София не могат да се обяснят само с историята на града (макар че всеки път прибягвам до това обяснение). Това са липсващи визии за "предишност" - като преживяно време, пространство, сетивен опит. Визуалният облик на града, от момента на неговото конституиране като модерен град (от края на XIX век) е мислен винаги като съвременен (на днешното време). Живеенето във "вечна съвременност" (по François Hartog) води до заличаване на всички образи и структури, различни от съвременните. В момента в центъра на София се случва същото.

Предишни образи на града - квартали било от буржоазната, било от комунистическата епоха - са приемани като препятствия, най-вече физически, за частното предприемачество. Пешеходната страст по София на старите улички вече е осуетена. Мисля за района между "Дондуков", "Мария Луиза", "Васил Левски" и Канала – Владайската река; или за квартал "Лозенец" на градските къщи, малките кооперации и живописните улички, където днес вече не е останало място, да не говорим за удоволствие от ходенето пеша. Следата, паметта за предишни структури, се явяват в пейзажа на други градове като грижа по репрезентирането на наследството, на траенето. Създават се условия за възможни преживявания чрез съхранени / усвоени/ светлинно инсценирани визуални сюжети от предишни градове. 

* * *

С какъв език да говорим за визуалното ежедневие в София? С понятия от коя област да обсъждаме/ преподаваме преплитащите се практики и ценностни системи? "Антропология на града" или "Визуални изследвания” са приемливи отговори, но езиковите затруднения по отношение на визуалното остават. Джулио Карло Арган, професионален историк на изкуството, но също и кмет на град Рим (1976-1979), се опитва да "съвмести" естетика и политика. За него "Градоустройството е естетическа дейност, която се осъществява на терена на политическите интереси." Интериорът на града, по Арган, изразява структурата на обществото, тъй като е пространство на неговото съществуване. Но политическият език неизбежно надделява: "Зоните с историческо и художествено значение в името на общия интерес би следвало да бъдат изтръгнати от частните интереси на спекулантите..." От текстовете през 1960-те Арган преминава към управленската практика през 1970-те години.

* * *

Реших да рискувам - в личните визуални преживявания (дори спомени) от София може да се привиди претенция за особена значимост. Откъслеците от разкази предложих като възможни  "фигури" на споделяне (допускайки че моят опит не е уникален) и без утопични надежди за радващи промени.