ICA-Sofia

Градът и Визуалният семинар

Визуален семинар е комплексен проект за изследване на градската среда и на  нейните визуални езици. Той е замислен и реализиран между 2002 и 2005 година от Института за съвременно изкуство и Центъра за академични изследванияСофия в рамките на relations, проект, иницииран от Федералната културна фондация, Германия. 

Първоначалният тласък, породил Визуален семинар, прилича на притча. Двама непознати, той и тя, родени и живеещи в един град, в дадения случай София, се опитват да си насрочат делова среща. Единият от тях – художник, предлага срещата да се състои пред НХГ – Националната художествена галерия, а другата, работеща в банковата сфера, твърдейки, че не познава такава институция, настоява да се видят пред Народната банка. След известни уточнения, въвличащи исторически реалии като “някогашния мавзолей” или “бившия царски дворец”, все пак се виждат на един и същ площад, формиран от сградите на НХГ, Народната банка, паркинга, възникнал вместо символичното сърце на социализма – мавзолея, и дори бившия Партиен дом. Разказана от единия от двамата участници1, тази история ни даде повод да се замислим за различния град, в който живеем, споделяйки реалното пространство на София, за правото да го познаваме и анализираме в историческия момент на прехода. 

През последното десетилетие градската среда се насити с образи и разви собствен визуален език, отразяващ политическите и социални промени. Образите се изляха от киносалоните и телевизионните екрани, от галериите, музеите и илюстрациите в печата, за да се настанят сред традиционните елементи на урбанизма, за каквито смятаме сградите, площадите, улиците и паметниците, известни от поколения. Градът, особено в Източна Европа, се оказа не само основно място, където се преплитат публичното и частното, историческото и новаторското, местните и международните политически интереси, но и най-възприемчива среда, в която промяната залага на визуална манифестация. От подредено и контролирано, с преобладаващи сиви оттенъци в пейзажа, публичното пространство се превърна в нашарено – с реклами, витрини, лозунги и запазени марки. То се раздели на битаци, сутеренни магазини (клек-шопове) и сергии по тротоарите за преобладаващото население, и на “луксозни” квартали, бутици, клубове, джипове по пешеходните пътеки и лайф-стайл билбордове за новите богати. Старите идеологизирани визуални кодове се забравят, а агресивното навлизане на новите потребителски такива често не оставя време за разбиране и критична интерпретация. 

От известно време българските художници обърнаха внимание на града в преход, анализирайки спецификата му и задавайки си въпроси за непредсказуемата му динамика. Във видеото “I see...” (2002) на Даниела Костова, например, погледът към града през прозореца на туристическа кола е метафорично цензуриран с широка черна лента, а за ориентацията са оставени само нищожните обяснения на местен английски на официалния гид. В проекта “On the BG Track” (2002-2003) на Красимир Терзиев хаотичният град е един от основните герои, влизащи в опозиция с кадри от чуждестранни филми, в които ”с добро или зло”се споменава България. 

Очевидно е, че комплексно изследване на градската среда е възможно само със средствата и участието на представители на различни “дисциплини”, в частност на теоретици-изследователи на съвременната култура, но и на художници, способни към бърза ориентация и неочаквана интерпретация на визуални кодове. Необходимостта да се потърси общ език между тези две групи професионалисти, обикновено раздалечени в пространството на културата, се превърна в основа за създаване на Визуалния семинар. Като следствие от това методологическо предизвикателство се утвърди и предложеното от Александър Кьосев название на самия проект с дисциплиниращ, очевидно академичен привкус. 

Задачата на Визуалния семинар бе да събере в разглеждането на София – град в разклатено, често неконтролируемо състояние, художествени и академични среди от едно по-младо поколение, самото то в нестабилно положение. За много от участниците и организаторите смесването се оказа почти неочаквано, превърна се в излизане извън традиционната, очертана за всеки поотделно градска рамка. Сборът от теоретици и художници предостави и на едните, и на другите обширно поле за работа и най-вече новости. Наложени върху новостите, нахлуващи в града, предизвикателни в необходимостта си от осмисляне, те се превърнаха в действия, непривично силно ангажирани с настоящата атмосфера на София. Хранителността на тази среда постепенно въвлече още по-широка общност автори, проявила се в книгите по работите на стипендиантите. 

Целта на проекта е да изследва визуалната реализация, интерфейса на урбанистичната среда на нео-капитализма чрез създаване на пресечни пространства между културология, изкуство, гражданско общество и мас-медии. Още от самото начало бе взето решение, че усилията на Визуалния семинар не бива да се концентрират само върху една функционална възможност – като създаване на художествен проект или изследователска разработка, нито върху културния активизъм или образователните стратегии, а по-скоро върху използването на различни методологии, превръщащи го в мултидисциплинарна и полифункционална структура. 

Проектът бе изграден от четири взаимосвързани модула, програмата на които се регулираше от Експертен съвет в състав д-р Боян Манчев, критика на съвременно изкуство Диана Попова, проф. д-р Ивайло Дичев, доц. д-р Ирина Генова, художника Кирил Прашков, доц. д-р Миглена Николчина, художника Недко Солаков, д-р Орлин Спасов (и по-късно художника Лъчезар Бояджиев). Първият  модул – “Форум за визуална култура”, бе посветен на публични дискусии, за участие в които бяха канени различни групи професионалисти, чиято дейност въздейства върху визуалната градска среда. Ръководен от Александър Кьосев, модулът Програма за стипендианти веднъж на 6 месеца обявяваше теми за отворен конкурс, в резултат на който един художник и един теоретичен изследовател получаваха стипендия за разработване на проекта в процес на взаимодействие и връзка с Центъра за академични изследвания. Така благодарение на relations, проект на Федералната фондация за култура, Германия, за първи път български художници получиха финансова подкрепа за реализация на проекти в страната си. Третият модул, с наименование “Визуален манифест”, получи в работни условия прякора “програма за гости”. Свързаната с него стратегия бе в привличането на външен поглед от страна на известни чужди художници, работещи с градска среда и публично пространство, които да реагират на собствените си впечатления от “урбанизма в преход”. Последният модул – “Публикации” – стана обобщаващ и обединяващ за всички останали. Формира се от информационни бюлетини, отразяващи публичните дискусии, изданията за стипендиантските проекти, каталозите на “гостите” и финалното издание – книгата “Интерфейс София”. Може да се говори много, какво ново в погледа към София е внесъл Визуалният семинар – особено по отношение на оставени на самотек или по-лошо градски действия. От друга страна обаче, “продукцията” на проекта предоставя критична визия по редица точки, стоящи пред всеки, готов да се заеме със “съзнателно и активно живеене в град”. 

Първият конкурс за стипендианти бе обявен без определена тема, но с ясно становище на Визуалния семинар за неговите цели, задачи и средства. Спечелилите кандидати – социологът Мила Минева и художникът Лъчезар Бояджиев – разработиха проекта “Гореща линия за визуални нередности”. Те издадоха и разпространиха пощенска картичка с телефонен номер и електронен адрес, където всеки би могъл да сподели представата си за визуални и естетически дразнители. Във връзка с тази идея се обяви и първата открита дискусия на Визуалния семинар, която се състоя в Софийската градска галерия през юли 2003 г. и бе посветена на най-очевидния визуален дразнител в публичното пространство – градската реклама с нейните често неясни или прекалено агресивни послания. Поканени за участие бяха Димитър Стойчев, мениджър по рекламата, теоретикът на архитектурата Лило Попов, както и представители на различни медии.

Дискусията “София като гледка” не само запозна аудиторията със становищата на семинара, но също така предложи серия въпроси за отговорността на създателите на визуалната среда в града, за градската историческа памет, за променящата се представа за публично пространство и правата върху него. В процеса на разговора въпросите се умножиха и стана ясно, че проектът напипва доста болезнени точки и нерешени/нерешими проблеми, за много от които представители на аудиторията имаха собствени гледни точки. Въпросите на семинара бяха базирани върху документални илюстрации, подготвени от Лъчезар Бояджиев. Стипендиантите представиха своите проекти, но мечтата да се дискутират рекламни стратегии не се осъществи, тъй като се оказа, че повечето от моделите са “вносни”, а според мениджърите по рекламата градът е обречен да бъде отворена сцена на това, за което се плаща. След разгорещени дебати голяма част от публиката настоя Визуалният семинар да стане организатор на подписки, отправяни към местните власти, срещу “визуалните нередности”.

Демонстрационната част на семинара започна с проекта “Горещ визуален град” на Лъчезар Бояджиев по темата “София като гледка”. Едната му част – огромен билборд със сияещи, направо щастливи ромски лица на “Бригадата на Стефан и зетьове”, създаде възможност, според автора, неофициалният локален бизнес да се рекламира наравно със световните корпорации. Образът на хамалина Стефан, баща на три дъщери, бе представен със зетьовете си и адреса на “офиса” им – пл. “Македония” -север – за първи път на централно място в града – върху фасадата на Националната художествена галерия, бившия царски дворец. Този нетипичен поглед към ромската общност у нас извън “естествената” є среда – тази на махалите-гета, толкова любими от наши и други репортери и коректни художници, породи невероятни проблеми. Явно образът на Стефан се е видял прекалено усмихнат, което създало реални трудности за оригинала при явяване за пореден транш социални помощи. Да не говорим, че случайното съвпадение на опъването на 35 кв.м билборд с местните избори през 2003 г. предизвика обяснения с щаба (също един вид бригада) на вече бившия софийски кмет – също Стефан, и той баща на дъщери... Вероятно точно такива случайности довеждат до внимание от страна на зрители, иначе обръгнали от невероятно замърсената рекламна среда в града, превърнала се в център на визуалните коментари на Лъчезар Бояджиев. Впрочем, в тази среда, готова сякаш всичко да преглътне, се прояви достатъчно съпротивление, за да не се допусне монтирането на “рекламата” над НДК, признато за неуместно от собственика на “петното” – най-мощния в страната мобилен оператор. 

Лъчезар Бояджиев продължи анализите си на рекламата с манипулациите, свалили Александър II от коня му пред Народното събрание (като уж продаден за скраб); със съхнещото между два парламентарни прозореца съвсем неметафорично пране; ужасяващите некролози с височината на бившия Партиен дом – “Всеки може да закачи всичко в София, стига да плати на собственика на фасадата...”, пише Лъчезар Бояджиев. Може това и да не е съвсем така, след като, развивайки тезата си за корпоративното и махленското лого, той тръгва да наруши набързо изградили се йерархии, за да качи върху сградата на болницата “Пирогов” логото на кварталния ключар, греещо в запазен от самия ключар “шрифт”, малко по-едро от съседстващото лого на PHILIPS. Даденият ключар, в края на краищата, е не по-малко известен и полезен в квартала си от холандската фирма. Иначе, от гледна точка на текущата логика, надписът “Президент АД” над сталинката на президентството, стои съвсем на място.

Противопоставянето в града между между горе и долу, между местно и световно, както са ситуирани те днес, предстои тепърва да се обговаря и в бъдеще ще сблъска достатъчно “идеали и интереси”. Вероятно за да се избегне прекомерната острота на сблъсъка, Лъчезар Бояджиев предлага и изграждане на нови жилищни комплекси, илюстриращи предпочитанията на обитателите си – жк “Битълс”, жк “Мила Родино”, жк “Мото-Пфое”...

Мила Минева озаглави проекта си “Балканите като туристически гледки” и се зае с изследване на софийската пощенска картичка. При Мила Минева картичката/документ е част не толкова от разказ за града, колкото от една репрезентираща “измислица”. Тази измислица тя поделя на 3 части – след Освобождението, когато София все още се бележи с културното френско Sophie, а “градското” се равнява на “прогресивно” до промените след 1944 г.; от социалистическо време – регламентираната продукция на Фотоиздат, настояваща, че София е място за отдих и почивка; и наличните днес пощенски картички, в които се намира място за всеки и всичко. 

Удивително е колко бързо след 1989 г., ако човек се вгледа в материала, събран от Мила Минева, София се е върнала към усещането за безразборен, вероятно “ориенталски” в представянето си град. Дори доскорошната смесица, достойна за възхищение – съседството върху пл. “Ленин” на катедралния храм “Св. Неделя” (действащ!) с джамията Баня-баши, плюс близко стоящата на ул. “Вашингтон” “най-голяма на Балканите” синагога, е успяла да се превърне в алогично струпване на лъжовни образи. И сякаш в картичките е загубен безвъзвратно смисълът, точно изречен в една епиграма от 80-те – “Вече сме с Европа в тон, срещу Ленин – Шератон”, не само заради замяната на паметника на Ленин с еклектичния “знак на София” (Св. София, Алиса, Каката и т.н.). Свободното съчетаване на истории, сгради, нрави и свидетелства върху картички, днес придобива съвсем различен характер – хаотичен, пазарен, с неубедителна претенция за гордост и богатство. Дължимото трябва да се отдаде и на съвременните технически средства – опитите да се заснеме изглед на някоя от емблематичните сгради на София, присъстващи по картичките “цели” през предишни периоди, изглеждат обречени без почистване от градско замърсяване във фотошоп. А стъпката от почистване на реални и метафорични градски излишъци до създаването на нова измислица изглежда наистина малка.

Във втория си дебат “Виждате ли София?” (модериран, както и предишният, от Александър Кьосев) през октомври 2003 г. в залата на Гьоте-институт, Визуалният семинар се обърна към тайнствената машина на властта в един от най-уязвимите за нея моменти – две седмици преди местните избори. Поканени бяха четиримата основни кандидати за кметското място (Любен Дилов-син, Надежда Михайлова, Стефан Софиянски и Стоян Александров), за да се обсъдят визуалното състояние на града, пълномощията и отговорностите на общината и правата на гражданите. Гостите бяха предварително подготвени с материали за проекта и поредица въпроси като “Ако си купувате или строите къща, какъв стил бихте избрали – национален, традиционен, футуристичен или супер луксозен “бароков” Версаче?”. Бяха помолени да помислят за любимите си места в София и да преценят дали през последните години тези места са се променили – как и защо? Попитани бяха за любимите им градове в чужбина. Въпросите бяха лесни – избегнати бяха политически подхлъзвания, дискутантите се придържаха към темата за визуалното пространство, а тя сама рикошираше към дадени политически проблеми. Опитът все пак бе не толкова да се затруднят политиците и превръщането на дебата в изпит, колкото да се запознаят с различни мнения по отношение на града като цяло.

За първи път в кампанията кандидат-кметовете се оказаха в ситуация, която изискваше да изкажат лично мнение по някои въпроси. Предложена бе една съвсем отделно съществуваща тема за градската визия, към която би трябвало да имат отношение всички граждани - ако някои от тях реагират на равнището “харесвам”/“не харесвам”, то други са в състояние да предложат алтернативи, решения, формулирани гледни точки. По идея на Ирина Генова бе организиран показ на изгледи от столицата – националното културно наследство и модернистична архитектура; пазарната реклама, образът на жената в нея и образите на мечтите; изкуството в публичното пространство и правото на вкус; възможна ли е визуална политика в градската среда, при който участниците заявяваха какво намират за визуално нередно в случая. Кандидат-кметовете сериозно се разделиха в мненията за града от суперлативи за нощния му живот до обяснения, че градът трябва да върви напред, паметници на почти всеки желаещ могат да се поставят навсякъде, ако за това се намерят пари... Репликата на столичния омбудсман Антоанета Цонева за скрити приватизационни интереси, конфликти на собственността и липсата на правилници не задържаха вниманието на кандидат-кметовете, но развълнуваха аудиторията. Дебатът завърши със символично гласуване на аудиторията за кандидат-кмет “с най-добро за града око” (по идея на Лъчезар Бояджиев). Гласуването, впрочем, бе достатъчно някои медии да го приемат за показателно и да публикуват резултатите му...

Успоредно с дебата се решаваше и друга задача – представяне пред политиците на интелектуалната и артистична общности, трудно разпознаваеми за тях на този етап. 

Дискусията повлия и върху следващите теми, предложени на потенциални стипенданти: “Градът: културно наследство и носталгията” и “Образи на труда, образи на консумацията”. Избраните – художникът Красимир Терзиев и Сдружение за градски изследвания със средства на изкуството X-tendo – предложиха и в двата случая поетично-носталгично обръщане към града, към обърканото му в очите на младите автори минало. Още повече, че и Терзиев, и X-tendo използват младата за тукашните условия, упорито непризнавана за изкуство агресивна времева медия – видеото, което “се зарежда” от градските спомени.

В мултимедийния проект на Красимир Терзиев “Извинете, кой е този град?” има, така да се каже, нагласени и ненагласени части. Няма нищо добавено във филма “Един пазар” за битака (пазара на ненужни, забравени и мизерни вещи край Сточна гара, в коритото на канала със звучното име Владайска река), освен носталгичното “sans changement...” от радиосводката за нивото на Дунав. Реката си тече тегаво, без повишение, както е тегава и търговията долу, където да се снима не е препоръчително. Промяна се осъществява единствено ако се появи полиция – битакът се мести на друга “река”. Тегаво се гледат и заснетите из разни квартали, някога движили се трошки, фографирани като за продажбените колонки на безплатни приложения – оръфан пазар на окуцели коли – “Сто аргумента за изкуство в общественото пространство”. Проектът демонстрира града такъв, какъвто софиянци го познават, съответно незабавно приемат или отричат. Включително и когато, както се случва в единствения фотомонтаж на Терзиев, огромни улични кучета се провират между панелки, дори ги прекрачват и сигурно ги препикават. Относителна намеса има и в друга част – двуканална видеоинсталация, заснета на шперплатова уличка в Киноцентър Бояна – маса народ, не по-малка от тази на битака, щураща се във видимо губене на време. Този път масовката е “наша” според ученото за местния “кръстопът на Европа” – нищо чуждо няма нито в римския легионер, делящ сандвич с възрожденски поп, нито в офицера от Вермахта, припалващ от запалката на багатур с конска опашка. Всички изглеждат като нормална съставка на София – априлски въстаници, морски капитани, чиновници с фесове, шумкари и княгини – според остатъчния гардероб на киноцентъра.

Най-фрапантна в проекта на Красимир Терзиев се оказа обаче най-неподправената серия фотографии – “Едно място”. Това е всъщност милитаристично детско кътче из Северния парк на столицата – боядисани според науката в основни цветове тръбни катерушки с формата на танкове, изтребители-бомбардировачи, оръдия, “катюши”. Забравени там, те се лющят под въздействие на времето и на пъргави деца, които, традиционно некоректни, продължават да си играят на “стражари-апаши” и “бум-бум”.

“Носталгичната” връзка на X-tendo с близкото минало, преди промените от 1989 г., изглежда странно. Самите автори са твърде млади, за да са били част от регламентирания градски живот по онова време. От друга страна, положението им на “пърформери” днес ги задължава “с кожата си” да почувстват града в масовите му проявления. В проекта “От към за насам” те се преобличат в най-скучното, което могат да си представят, облекло на “общественици”, возят се в новото метро, единствено предоставящо им онзи организиран поток от хора от разказите на родителите им за манифестации и тържествени посрещания. По важно е, че днешните “маси” в метрото реагират добре на “пропагандата и агитацията” – оставят се да бъдат възглавени от младежите с лозунги в ръце, махат в позабравена жестикулация към издиганите транспаранти, независимо дали на тях пише “Добре дошли”, “Промоция” или “Разпродажба”, взимат си с безразличие от хартиените знаменца с манифест на X-tendo, както се правеше и преди, или тихо псуват встрани, което тогава също се случваше. Демонстрацията на цялото това действие редом с прожекция на архивни материали няма как да не стои интересно – сравнението между ентусиазъм по задължение и ентусиазъм като кредо винаги привлича.

“Око за бледия град” озаглави Александър Кьосев текста си за тази група стипендианти. Качествата на окото си X-tendo показаха при втората си работа – “Краткотрайни и дълготрайни следи, които човък оставя в града”. Вярно, то е било широко разтворено, след като в този ред влизат и забравеното върху сграда от 1930-те название/фирма, и затъкнатата зад броня на “Мерцедес” пластмасова чашка. Иначе, наистина трябва тренинг, за да реагираш адекватно пред класическа софийска паркова пейка, застанала срещу вкопана, бяла, маркирана пейка по дизайн на “Данон”.

До все повече въпроси и все по-трудно откриване на еднозначни отговори върху визуалната чистота и визуалната безотговорност, за правото на вкус, за визуалния контрол в тоталитарното общество и съблазните на пазарната свобода, за сивото спокойствие на изравнителното разпределяне и образната еротика на парите доведе следващата дискусия – “Образи на града, образи на капитала”, проведена в Софийска градска галерия през май 2004 г. и модерирана от Боян Манчев. Арх. Бойко Кадинов, Председател на Българската архитектурна камара, Венцислав Кисьов, Председател на Столичния общински съвет и арх. Атанас Панов обсъждаха множащите се бизнес-центрове, големите хотели, назовани от пресата “стъклените перли на София”, слетите със супермаркети бензиностанции и бъдешите шопинг-молове. Като катализатор послужи колекция фотографии на софийски казина със сфинксове, буди, ацтекски воини и други неясни образи, репрезентиращи богатство (събрана от Диана Попова). За съжаление, единственият инвеститор, приел поканата за участие, в последния момент се отказа да се появи пред публика. След демонстрация на невероятни образци от новото градско застрояване, приета весело, се оформиха опозиционни гледни точки. На опитите на Визуалния семинар да разбере има ли законодателство, опазващо крехкия исторически ансамбъл на градския център, и възможно ли е капиталът да бъде отговорен за намесите си там, строящите архитекти противопоставиха тезата за консерватизма, изостаналостта и клишираните представи на недоволните от градския прогрес.

Спазвайки традициите на семинара за инструментализиране на ироничното отношение, дискусията завърши с предложение за награда – “Огледалната малинка”, замислена от Борис Мисирков и Недко Солаков, за най-неуместна бизнес сграда сред предложени 8 кандидатури. Гласуването бе извършено в интернет и резултатите му обявени месец по-късно – наградата спечели гранд-хотел “София”, издигнат на мястото на старата градска библиотека.

Една от горещите теми на дебата даде название на третия стипендиантски конкурс – “Клишето като идентичност”. “Инвентарна книга на социализма” на писателя Георги Господинов в сътрудничество с културолога Яна Генова събира битови предмети отпреди промените, докато фотографите Борис Мисирков и Георги Богданов в “По следите на светлото бъдеще” представят компютърно манипулирани портрети на млади софиянци в бъдещ живот според избора на моделите.

Георги Господинов и Яна Генова откриват, че историческата носталгия се бори за своите потребителски права и някои скромни стоки от времето на дефицита са се завърнали след временното отричане на всичко “социалистическо”. От гледна точка на производството това положително е феномен, имайки предвид ниската в наши дни реална конкурентноспособност на споменаваните продукти. Споменът за радостното детство в този случай действа като стимул за пазара, напълно игнорирайки данни като количеството енергия, харчено от един чушкопек, качествата на калъпите сапун за пране спрямо тези на праха “Ариел” или сравнението между сортовете какао в суха паста “Народна вафла” и шоколада “Тоблерон”, например. Естествено, че тази носталгия е доста избирателна – извън книгата Господинов и Генова признават, че опитът да открият известните някога български джинси “Рила” или “Панака”, без да е отпран и изхвърлен коженият им етикет с марката, е преминал неуспешно. 

В полза на носталгията като икономически двигател, обаче, говорят случки като тази със сайта malincho.com, известен на всеки, посетил българските си приятели в Америка. Собствениците му са се специализирали в доставки на луканка, кьопоолу и други национални спомени, и вече жънат сериозен успех. Така че тази книга може да послужи като каталог – така я наричат и самите автори – за доставки от миналото, стига пазарът да се впрегне в задачата. Пазарът, който, докато го нямаше, беше надежда за появата на извънидеологическо мерило за качество на този или онзи продукт, включително и на предлагания от писатели, режисьори, художници и т.н. Такава, каквато е, “Инвентарната книга на социализма” безспорно ще може да бъде коментирана още едно и половина поколения – докато трае споменът за цитираните в нея продукти.

“По следите на светлото бъдеще” на Борис Мисирков и Георги Богданов е визуализация на социологическо проучване за мечтите на днешни тийнеджъри. Отправна точка на авторите е убеждението им, че България страда от липса на разпознаваеми и общовалидни културни клишета, че повечето от тях са вносни и, както навсякъде, повлияни от телевизионни и кинообразци на поведение, принадлежност, потребление. Описани от моделите с думи и превърнати от авторите в портрети от бъдещето са идиличният живот на село сред внуци и домашни животни, страстната защита на справедливост в съда, неудържимите творчески пориви в киното... Видимата по голямоформатните фотографии повторяемост на мечти при 17-18-годишните днес, свежда бъдещето до обещаващо политически-коректен и икономически-спокоен вариант.

Като първи гостуващи на Визуалния семинар автори бе поканена група художници от Австрия – Желатин. Станала известна със способността си да стряска публиката с неочаквани акциии, често разрушаващи сакралните пространства на изложбените “бели кубове” и “черните кутии” на видео-прожекциите, групата възражда понятието анти-естаблишмънт от времето на модернизма. През 2000 г. Желатин аранжират на Експо в Хановер подземна зона за отдих, в която се попада след гмуркане в тясно гърло на дълбок басейн. През 2001 г. художниците нелегално построяват балкон на прозорец на 91 етаж на една от кулите на вече несъществуващия Световен търговски център в Ню Йорк – събитие, отричано от администрацията на сградата. През 2004 г. Желатин за първи път пристигат в България с малки моторчета-скутери, изминавайки около 1000 километра от Виена. На последния етап от пътешествието си, вече на българска територия, са принудени да научат буквата “ф” на кирилица, защото само така са в състояние да открият пътя към София при пълната липса на указатели на латиница...

Желатин изнесоха 3-часова лекция пред публиката на семинара, предшествана от пърформанс – ярко боядисани и украсени голи художници се занимават с йога пред ИСИ – София посред пл. “Йоан Павел II”. Самите автори се оказаха впечатлени от смелостта на организаторите на семинара, непоискали разрешение за подобна акция от съответните инстанции. Впечатлението у всички допълнително се усили от обърканата местна полиция, която, без да знае как се класифицира подобно действие, предпочете да не се намесва, обикаляйки пространството със служебна кола.

Тотално различни са принципите на работата на друг гост – Шон Снайдер, живеещ в Берлин американски художник, когото Визуалният семинар “използва” като анализатор на глобализационните процеси в днешната ни култура. Сред най-известните проекти на Снайдер са сериите фотографии на ресторанти МакДоналдс по света с тяхната стандартизираща функция в урбанистичното пространство. Художникът изследва траекториите на клишетата, преминаващи от едно общество в друго, интересува се от градското планиране и архитектурата от времето на тоталитаризма като последни елементи на модернистичната парадигма.

В София Шон Снайдер обърна внимание върху забелязаните от него несъответствия и промени между старата, “тоталитарна” карта на града и множеството планове, издавани днес от различни корпорации. Отношението му към картата като означаващо на урбанизма, на културната история, политическата прогресия и икономическите интереси, му дава възможност да създаде собствена, променлива карта, в съставянето на която всеки би могъл да вземе участие.

През лятото на 2004 г. стартира и изложбено-изследователският проект “Завръщане в Червената Ривиера”. “Червената Ривиера” беше едно ласкателно прозвище на българското черноморско крайбрежие през последните десетилетия на социалистическия лагер. Кураторите Лъчезар Бояджиев и Яра Бубнова апелираха за участие към международно известни днес художници, повечето посетили България по онова време и запазили визуалните си спомени. Градовете и къмпингите междувременно значително са се променили, превърнати са в обект на многообразни финансови интереси и инвестиции. Проектът заложи на непредубеденото око на художника-чужденец, с лекота възприемащ промените и реагиращ на новостите. Биргит Бренер, Улрике Кушел, Кристин де ла Гарен, Виа Левандовски, Олаф Николай, Роман Ондак, Шон Снайдер бяха поканени да посетят свързаните с ваканционната им биография места по морския бряг. След тази проучвателна визита Виа Левандовски закупува в Германия 900 български картички от периода преди повече от 20 години и ги връща една по една по пощата като персонален омаж на отминалото време. Шон Снайдер анализира реалните обстоятелства около черноморските военни бази, обещани от България на НАТО. Олаф Николай поръча проект за вила-мечта на остров Св. Иван срещу Созопол. Кристин де ла Гарен снима филм за “непроменимото” плажно поведение. Улрике Кушел прави серия фотографии на бетонните руини на соца по бреговата ивица. Биргит Бренер се постара да възстанови емоционалната атмосфера на отдавна отминалото си лято в България. Роман Ондак поръча на непрофесионални рисувачи-българи да илюстрират романтичното му запознанство в България със сегашната му жена. През април 2005 г. в Центъра за култура и дебат “Червената къща” “Завръщане в Червената Ривиера” завърши с изложба на онова “кой какво е наблюдавал/преживял някога”, какво приема/отхвърля сега, на свободата сред несвобода и обратното... 

С изтичане на времето си Визуалният семинар се върна към въпросите, възникнали още на първия публичен дебат. Тогава в периферията на основната дискусия се проявиха два от тях – единият за възможността/необходимостта от запазване градските следи на соца, както и на динамичното настояще на преходния период, без което историята на българската култура никога няма да е пълна; другият – за познатата световна практика на арт-активизма, нейните шансове на българска почва като цяло и, в частност, взаимоотношенията на проекта Визуален семинар с подобни практики. И двата въпроса се оформиха в теми за четвъртия конкурс за стипендианти: “Градът през прозореца на музея” и “Визуален активизъм: примери и прецеденти”.

С проекта си художникът Иван Мудов, избрал да “създаде” първия в България Музей за съвременно изкуство – МУСИЗ2, пое доста големи рискове по въвличане на широки “народни маси” в своята манипулация. Стипендиантът се самоназначи за директор, определи импозантна, известна из страната сграда (гара Подуяне в София) за седалище на музея и обяви откриването му с всички необходими “салтанати”, включително споменавайки името на Христо Явашев в ролята на почетен гост... Лекотата, с която мистификацията “мина”, говори за глада в София и за съвременност, и за музеи, и за активизъм. Забележителна бе готовността, с която “културната общественост” се хвърли към обрамченото с шарени плакати, билбордове, персонални покани със златни букви и електронна информация откриване. Съвсем искрените, но административно-неуверени усилия на включени по неволя участници, като Началника на гара Подуене, пресцентровете на министерствата на транспорта и културата, сутрешни блокове на телевизии, не успяха да разубедят едно разнообразно множество от няколкостотин души във възможността такъв музей да се открие точно сега и точно в тази софийска гара. Няма как да се отмине присъствието на място на достатъчно влиятелни хора, в себе си уверени, че едно реално откриване на нов музей с подобен характер не би се случило без тяхно знание или участие. Постепенно наистина се признава липсата на някакво (държавно? обществено? частно?) звено в града, което да е в понятна връзка със съвременното изкуство. То, колкото и да е отричано или пренебрегвано, “избива” тук или там в София, подчертавайки още повече неадекватността на съществуващата в културата инфраструктура. Иван Мудов възседна бездействието много навреме – вече е почти невъзможно обяснението на каквото и да било международно ниво, че такъв музей няма. Свидетелство за успеха му са и завалялите от чужбина предложения за сътрудничество към “директора” на МУСИЗ...

Както и Иван Мудов, културологът Светла Казаларска постави проекта си “По пътя на 76” (“Route 76” по аналог с историческия Route 66 в САЩ) в пресечната точка на двете, зададени от семинара теми. Тя се зае с историята на места – в текст и образ – по маршрута на градския автобус № 76, линия, към която е “привързана” от ранното си детство. Подобно изследване на видяното през прашния, движещ се по привично трасе прозорец, навързва в логична верига разновременните натрупвания, случили се между жк “Младост IV” и жк “Гоце Делчeв”, между определянето на София за столица на независима България и нейната неспокойна действителност на град, населен от милион и половина жители днес. Проектът на Казаларска визуализира насложените един върху друг историческите слоеве на София. Той подсеща за стойността на безвъзвратно изчезнали градски забележителности, като физически “изтритата” наскоро Прошекова фабрика, едва ли не най-голямата индустриална сграда в България в края на ХIХ век, или за нелюбими детайли на обществената памет – гордостта от постиженията на модерната многофункционална архитектура в страната от 1970-те при построяването на НДК, например. Превръщането на маршрута в “музей” стана чрез облепяне на спирките по пътя на автобус 76 с плакати, събрали съответната на спирката информация – градът стана фон за този дисплей, пътниците образуваха публика, дистанциите се скъсиха, музеят се демократизира, а една от функциите на столичната администрация – да създава респект към града – се реализира от изследовател доста преди тя, администрацията, да се замисли за това си задължение.

В края на дейността си Визуалният семинар се обърна към специфична авторефлексия. По време на дебата “Обществено и частно (и/или публично и лично)” през октомври 2004 г. в Гьоте-институт (модериран от Александър Кьосев и Лъчезар Бояджиев) бе обсъден един въпрос, създавал през цялото време проблеми на проекта: терминологическото объркване и понятийното застъпване при използване на думите “обществено” и “частно” в публичните дискурси. Може би не случайно дебатът съвпадна с появата на предаването “Big Brother” по българската телевизия. 

Разделянето и дефинирането на български на “public” и “private”, несмесването им с “държавно” или “градско”, от една страна, и с “лично” или “интимно”, от друга, би помогнало за формиране на самосъзнание на гражданското общество. Къде може да минава границата между личните права и тези на частната собственост и отговорността пред публичното? Как би могла да се регулира реваншистката агресивност на частното след почти 50-годишна доминация на “общественото”? Как да се мотивират гражданските енергии за отстояване на обществените интереси? Къде се кръстосват пътищата на тези въпроси и на градската среда? Как се случва сблъсъкът на частните интереси в “общия” град? Така, при заключителната дискусия на участниците във Визуалния семинар с философа Георги Лозанов, урбаносоциолога Искра Дандолова, медийни експерти и публиката, модулът “Форум за визуална култура” завърши с повече въпроси, отколкото имаше в началото му.

Въпроси за мястото и функциите на семинара се проявиха на срещата по покана на Комисията по устройство на територията и жилищна политика и Комисията по местно самоуправление и нормативна уредба  на Столичната община през декември 2004 година. Чрез демонстрация на реални и възможни “случки” в софийската градска среда Яра Бубнова, Александър Кьосев и Орлин Спасов се опитаха да провокират лични мнения на общинските съветници по позициите на семинара. Политиците, от своя страна, признавайки, че понякога “плашат” рекламодателите в града с възможна реакция от страна на Визуалния семинар, предложиха на членовете му да вземат участие в изработка на нов закон за разполагане на средства за визуална комуникация и реклама в публичното пространство на столицата. Така противоречивите съблазни-рискове на активизма и “участие във властта” се завърнаха в постоянното самодопитване на семинара.

Някои отговори бяха предложени в последния стипендиантски проект – “Визуална полиция” на Явор Гърдев, реализиран през декември 2005 година. Реагирайки на конкурсната тема “Визуален активизъм: примери и прецеденти”, Гърдев засегна с концепцията си за кодекс на “визуалната полиция” напипания от семинара потенциален обществен конфликт, метафорично определен на последния дебат като противоречия между позициите на визуален анархо-пацифизъм, визуален мачизъм и визуален правизъм. Проектът се превърна в цялостна симулация с участието на “новоназначения шеф на градската Визуална полиция майор Стефанов” (изигран от Явор Гърдев), видни телевизионни публицисти, създатели на обществено мнение (opinion makers), и феномена на самата телевизионна медия, редовно съумяваща да подмени реалността с манипулирана представа за нея. Изслушвайки уж съвсем реални телевизионни дебати и презентации за активността на новото полицейско звено, зрителят в изложбата на Гърдев остава с впечатление, че е изпуснал един от най-сериозните проблеми и съпътстващите го в медиите дискусии – проблема за административното регулиране на естическия вкус в публичното пространство, който го пре/връща в жертва на административния произвол. 

Формално дейността на Визуалния семинар завършва с публикацията на “Интерфейс София”. Но той надали ще престане да съществува. И не само защото още през 2006 година се проведоха конференцията и изложбата “Див капитал” в Дрезден, използващи разработената в София “методология на застъпването на методологии”, но и защото е само първата от необходимите ни платформи, формулиращи груповата проблематика на езика на публичното пространство. Идеята да се участва в “опитомяването на дивата градска среда” е важна крачка в търсенето на други, освен потребителската идентичности. 

Да не говорим, че дори един от членовете на Експертния съвет на семинара, разработвал теми, избирал стипендианти и гласувал по проектите им, писал за осъществените им работи, успя да се заблуди от поканата за откриване на Музей за съвременно изкуство в София и се осъзна едва пред “бившата” гара Подуяне... Така че е възможно ситуацията, описана в началото на този текст – дали площадът с някогашния мавзолей лежи днес пред Националната художествена галерия или пред Народната банка, да има продължение. Дали пък след време софиянци няма да свързват Подуяне с музей? 

 

1 Художникът Лъчезар Бояджиев. Случаят е използван в неговата инсталация “Град/Дом” 1998, една от ранните работи, посветени на София

2 Абревиатура, предложена от Яра Бубнова

Published in Статии
Read 553 times
Vector. ICA-Sofia: Motives, Analyses, Critique is a project by the Institute of Contemporary Art - Sofia.
The project is realised with the financial support of the National Fund Culture, Critique Programme