ICA-Sofia

Недонаправеният гражданин

Недонаправеният гражданин
заглавие: Недонаправеният гражданин
година: 2006
място: София
издател: Изток-Запад
език: български
автор(и): Александър Кьосев
източник: Интерфейс София, 2006, София: Изток-Запад, ISBN: 978-954-321-584-3
свързани проекти: Визуален семинар, 2003-2006.

Бележки за текста на Димитър Камбуров  

 

Обикновено не е редно съставителят, вече поел отговорността и подбрал текстове, да ги придружава с разни обяснителни или извинителни коментари. 

И ако тук си позволявам изключение от това морално и издателско правило, то е, защото чувствам нужда да дам обяснение на читателя. Как така се случи, че един текст, който обвинява София във всевъзможни грехове и дори - насериозно или не - призовава към нейното разрушение, беше приет в книга, посветена на грижата за този град?

Причината: прецених, че есето на Димитър Камбуров съчетава някакви верни и болезнени за всеки софиянец интуиции с... ексцес: с някакво почти истерично софийско самообвинение и само-презрение. 

Текстът ми се стори интересен и провокативен заради това съчетание – на прозренията със симптома. Позволих да го предложа на читателя, заедно с няколко мои мисли.

 

*  *  *

 Вероятно има нещо вярно в казаното от Камбуров, че София “няма лице”, че в нея има нещо безформено, а-социално, небрежно, безпаметно, лишено от достатъчно самоуважение – нещо, за което макар и в по-умерен стил намекват и други текстове в настоящата книга. 

От друга страна вероятно няма нищо вярно в по-нататъшните хиперболи и реторически крайности, които Камбуров си позволява. Говоря за ритмизираното му ругателства и издевателства над София, с което неговите прозрения са смесени и които могат да бъдат характеризирани само с жаргонната дума “изцепка”. Какво е накарало един аналитичен наблюдател, да зареже дисциплината на мисълта и верността към истината и да раздуе своя стил по този изкуствено-скандален начин?    

В определени пасажи на този текст личи неовладяната, сякаш взаимна омраза между не-софиянец и София, сякаш те са две същности, които никога не са се приемали докрай. И тъкмо тази омраза-отврата е двигател на иначе необяснимия, самоопиващ се и само-екзалтиращ се език, на бароковото урбанистично попържане без ясен адрес. 

Смятам, че реторичният ексцес, с който Камбуров напада София, е не толкова анализ на нейните проблеми, колкото част от тях. Той е симптом за нешо по-общо. Вероятно много жители на този град, макар да нямат реторическите таланти на Камбуров, биха изпитали перверзно удоволствие от подобно “обругаване на столицата”. То прилича на ритуално очистване – след това ругаещите изглеждат на самите себе си освободени от дефектите и пороците, които са ругали.  Небрежността, а-социалността, липсата на памет и разрухата, носени от града, изглеждат толкова физиологически непоносими само на някой, който се чувства интимно заплашен от тях. Затова той непреодолимо иска да ги премахне – да ги смачка, да ги убие с думи и унищожи без остатък – и съответно истеризира, ако не може да направи това.

Казано по друг начин, твърдя, че тази реторична емоция /по липсата на по точни думи ще я нарека «словесно-екцесивна-омраза-ярост-погнуса-истерия-символна агресия» е знак на слабата, проблематична граница  между недонаправения град и недонаправения гражданин.

Обикновено този проблем се обсъжда от традиционната му социологически аспект –  коментира се това, че  в София са се заселили твърде много хора от провинцията, и че в резултат на вътрешната миграция не само издъхва нейната инфраструктура, а нейните предградия са се разраснали прекомерно, но и се развива своеобразен “градско-селски”, а-социален манталитет, пречещ на истинското гражданско участие и урбанистичната цивилизация. (Агресивният софийски жаргон  е намерил безогледна формулировка на това: “А бе, много “селения” дойде в София...”).  

Всъщност, проблемът има и огледална страна: в София се заселиха, не само “селения”, но и твърде много “свръх-евпропейци”. За мнозина не-софиянци, скромната българска столица дълги лични години е била далечен, идеален хоризонт – Знакът на Запада, инкарнацията на културата, цивилизацията, лукса и блясъка. После се е случило така, че те са заселили в нея – и по необходимост са намразили реалния град, който – не лош, но все пак наистина безлично-запуснат, полу-ориенталски и а-социален – е имал нещастието да не отговаря на тяхната утопия.  След няколко години драматично съжителство, София рано или късно е разрушавала тяхната мечта, а с това е заплашила и самата им идентичност – защото животът в нея е престанал да гарантира автоматично лична принадлежност към идеалния Запад и цивилизацията. Така дефектите на града са се превърнали в заплахи за инидивида, на самата му идентичност в нейните утопични фундаменти. А оттук закономерно се е  появил и спазъмът на погнусата: иска ти се да откъснеш този град от себе си, да го повърнеш, да го забравиш, да го залееш с поток от ужасни думи, да го разрушиш.  

Полис, който гражданинът мрази не-политически – ирационално, с тялото и душата си – няма шанс. Омразата-отврата на неговите “граждани” (селяни или свръх-европейци) е толкова всепомитаща, че сякаш отменя правила и норми, разлага молекулярно всяко общностно чувство: не е възможно да се култивира социалност, принадлежност на грражданина към града, на политическия човек към полиса. Всички живеещи в подобен град се чувстват живеещи “за малко”, но обидени “за дълго”: и искат да отблъснат града, да се оградят от него, да го изкашлят, заедно с хората, предметите, улиците, къщите. 

Ако това се случи само в един текст, проблемът не е толкова голям. Но ако се случва в живота и трае достатъчно дълго, агресивната отврата в един момент добива не само психологически, а и визуален, дори и архитектурен израз: тя се отлива в самия град. И кръгът се затваря. 

През 1878 г, избраната за столица София е около 12-13 хиляди жители. Днес тя е около два милиона. Колко от настоящите софиянци по душа все още са жители на селото, колко – на имагинерна Европа? Два милиона, неясно поделени между рурални носталгици или а-софийски, разочаровани мечтатели. Можем само да гадаем колко нетърпимост и спазъм са се наслоили по улиците на този град, как са станали част от това, за което говорим – от липсата на градско лице, от а-социалността, отказа от памет, от анти-гражданската запуснатост.    

 

  

Published in Статии
Read 508 times
Last modified on Mar 4, 2021
Vector. ICA-Sofia: Motives, Analyses, Critique is a project by the Institute of Contemporary Art - Sofia.
The project is realised with the financial support of the National Fund Culture, Critique Programme