ICA-Sofia

Софийски лъвове

Софийски лъвове
заглавие: Софийски лъвове
година: 2006
място: София
издател: Изток-Запад
език: български
автор(и): Мария Василева
източник: Интерфейс София, 2006, София: Изток-Запад, ISBN: 978-954-321-584-3
свързани проекти: Визуален семинар, 2003-2006.

Има градове, които звучат като една нота. Градове цялостни, завършени, гладки за възприемане. София е грапава. Тя по-скоро прилича на онези модели на човешко тяло, на онези ”живописни” мулажи, при които през напречния разрез можеш да видиш всички пластове на организма. В София по същия начин като за учебно помагало са разтворени слоеве от различни епохи: тракийски стени се надзиждат с римски, византийска архитектура се редува с мюсюлманска, паметници на комунизма се преливат в мутро-барок. Всички тези модели обаче не стоят като в музейна експозиция, а по-скоро въздействат като лошо стопанисвано хранилище. Те са небрежно нахвърляни, като че ли в някаква досада от прекомерния им излишък. И ние живеем с усещането за града без образ, за града с разпиляната визия. Българската столица дори няма свой символ. Опитите в такъв да се превърне статуята на Св. София2 се препъват в самата реалност. Зализаната, бароково пищна фигура не прилича на града си. В позлатеното й лице се отразяват красиви момичета и просещи деца, ярки жълти таксита и очукани жълти трамваи, лъскави коли в надпревара със стари лади, маркови бутици и скалъпени с подръчни средства сергии. Сред тях странната “кака” (както хората я наричат) се издига самотно и нелепо.

В града, който прилича на палачинкова торта, хората живеят в различни пластове. И рядко се засичат. Единствено художниците се опитват да обхванат неговата неизмеримост. От няколко години Надежда Ляхова предприема набези из съществуващите, но невидими за мнозина столични пространства. Като повдига пердето на собственото ни чувство за съхранение, тя ни навира в очите неща, които не виждаме или не искаме да видим. С апарат в ръка художничката извади най-напред на показ бабите с цветни одежди и забрадки на рози, които за обикновения човек остават незабележими сред сергиите на пазара, но са там, сграбчили здраво своя пласт от живота. Сега Надежда Ляхова ни изправя очи в очи със Софийските лъвове – още един неуспял кандидат за символ на града. Във времето, когато и в нашите светски хроники се появи понятието “паркетен лъв”, Надежда се опитва да види онези истинските, живите, оцеляващи в градската джунгла лъвове, които всекидневно минават пред взора на бронзовите си събратя.  

Образът на лъва има значително място в съзнанието на всеки българин. От деца израстваме с внушението, че картата на България по форма прилича на лъв. Един от най-големите национални герои носи името Левски. На държавния герб винаги е имало лъв, а сега те са дори три. Лъв се мъдри и в сърцевината на Софийския герб. Използването на образа на лъва е престижно, изразява сила и власт, но и служи като кадем срещу уроки. Не случайно той може да се види както пред централата на Мултигруп, така и на логото на ВИС-24. Едновременно с това лъвът е върху униформата на полицаите и военните. В София статуи на лъвове са разположени на емблематични за града места: на Лъвов мост5, пред Съдебната палата, пред Министерството на вътрешните работи, пред базиликата “Св. София”, където бронзовият лъв на известния скулптор Андрей Николов е включен в паметника “Вечния огън”, в скулптурната композиция на Незнайния войн, върху бронзовия щит на друг известен мост в столицата – Орлов мост, и др. Може би заради тази многотия в използването на символа, той в известна степен е девалвирал, загубил е от страхопочитанието, което излъчва, но независимо от това е почти генетично свързан с българите. 

Заглавието на проекта на Надежда Ляхова “Софийски лъвове” е сполучливо хрумване. За всички софиянци това словосъчетание е предварително натоварено с информация, с история, то говори и извиква в съзнанието конкретни образи. Зрителят подхожда  към изложбата с определена нагласа и едва след като види фотографиите разбира ироничността в названието. Художничката разчита на тази провокация. Тя играе със стереотипите на очакването и умело използва шока от неслучването им. 

В проекта лъвът, този отколешен софийски питомник, се използва като фон (макар че фигурата му се появява само на две места в работите й, той присъства в знанието ни за града), на който се разиграват събитията от деня. Бронзовият лъв е синоним на онзи, другия пласт на градското, свързан с традицията, с достолепието и богатството, който днес е отдалечен от реалността и служи повече за сравнение и напомняне, отколкото като съвременен символ. На преден план в работите са нови, различни герои. Герои, които не намират място върху пощенските картички и в официалните сайтове, но са станали много повече белег на града, отколкото представителните монументи. 

В скута на изящно и гордо полегнал красив бронзов лъв, в подобна поза невъзмутимо почива улично куче. Тази емблематична фотография на Надежда Ляхова трудно ще бъде разчетена ако не се знаят някои драми от софийското ежедневие през последните десетина години. Една от тях е драмата с уличните песове, които владеят града и всяват по улиците му ужас, умиление и раздори.6 В проекта на художника Красимир Терзиев “Градът на кучетата” (пост-урбанистични пейзажи), 2003 г.7, чрез фотомонтаж като в някаква Балканска версия на Кинг-Конг, градът е превзет от бездомните песове. Със свирепи изражения и пози те владеят положението, по-големи и по-грозни от панелните блокове, сред които крачат. Подходът на Надежда Ляхова е различен. Тя разчита на съспенса, закодиран в милата на пръв поглед картинка, зад чиято привидна хармония се крият страх, болести и безсилие. Лъвът и кучето са се спогодили като в някакво военновременно примирие, принудени от обстоятелствата да съжителстват в кротко примирение.

Накъде отива София? Задаваме си този въпрос, изправени пред сюрреалистична фотография, на която съвременни и отколешни возила препускат в невъзможен микс, а над тях бронзовият лъв стои като че ли в някакво застинало недоумение. На юг от същия този Лъвов мост по бул. “Мария Луиза” са минавали и са били посрещани монарси и престолонаследници, пристигали са търговци.8 Днешният образ на мястото с нищо не напомня славата му (макар че за тези, които добре се ориентират в посоките, движението на главните герои е навън, а не навътре към града). Напластяването на машини и начини за предвижване в очевиден хаос се превръща в символ на града, който живее по законите на джунглата, където оцеляването оправдава всяко действие.

В работите на Надежда Ляхова градът е стеснил параметъра си. Той се побира между постера на поп-фолк звездата Азис и натъпкания трамвай (плакатите за курсове по английски не подобряват, а влошават положението), между уличното псе и конската каруца, между възрастните музиканти и самотния шахматист, между мъжката компания и скулптурата на Чапкънов във фонтана пред Народния театър. Музикантите на Надежда Ляхова са пределно сериозни. Лицата им не изразяват нищо от очакваното от “ентертейнера”, който се надява да получи пари от минувачите. Има някаква бодра ирония в маниерната женска фигура9, цопната в неработещия фонтан пред Народния театър – фонът, на който седи дядото с гъдулката. Задните женски части напомнят формата на музикалния инструмент, прегърнат с толкова любов от възрастния човек. А шевиците по блузата му като че ли разговарят с “народния” театър (който всъщност е построен в стил Сецесион във Виенския му вариант).

При толкова музикални инструменти и такава менажерия, странно е, че нищо не се чува. Нито скрибуцане на гъдулка, нито пронизващ дълъг стон на акордеон. Нито конски тропот, нито лъвски рев. Нито дори кучешко лаене. Дори ужасяващият шум на мотора се е изнесъл някъде далеч, повличайки със себе си и дрънченето на трамвая. Дори говорът е секнал, а ораторът е застинал като че ли омагьосан от зла сила. Въобще нещо движи ли се в този свят на каменни фигури? Времето върху часовника на шахматиста не отброява нищо. Надежда Ляхова нарече серията си, изобразяваща фигури на жени върху фонове от цветя, “Дигитални натюрморти”: дигитални заради начина на обработка на фона, натюрморти заради нереалността на пребиваването на тези героини в днешния свят. И в сегашните платна хората просто заемат определено място в пространството, подобно на предмети. През ХVІІ век в Холандия терминът “тих живот”, измислен да означава натюрмортите, се прилага и към битовите картини, в които по правило нищо не се случва. Не се ли отнася той със същата сила и за населените с човеци композиции на Надежда Ляхова? И какъв е този “тих живот” – обречен или просто банален?

Композициите изглеждат преднамерени, режисирани, манипулирани. Авторката съзнателно или не е търсила такъв ефект – тези случки се случват в нашия град, но и като че ли извън него; те са тук, но и извън нашите представи за живота в града от 21-ви век. Не случайно снимките са разпечатани на платно и опънати на подрамки. Така те заприличват на картини и още веднъж се отстраняват от действителността и се доближават до музея. В тези “картини” обременените от историята на изкуството дори могат да открият различни стилове – импресионистична разтвореност на цветовете или караваджовска драматичност на композицията и осветлението. Така или иначе живите градски картини като че ли стоят по-убедително в изложбената зала отколкото в реалността.

Къде ни препращат образите от снимките на Надежда Ляхова? Може ли това да е миналото след като никой не си го спомня? Може ли да е настоящето след като не го виждаме? Може ли да е бъдещето след като не го искаме? Гордият пес, непоколебимо полегнал в прегръдката на бронзовия лъв, живее в безвремието, съставено не от случки, събития и дати, а от нрави, характери и поведение. Звуците на акордеона и гъдулката са тук, но невъзможността да ги чуем ни оставя със странното усещане, че не сме част от този сценарий. Спрялото в очакване време върху часовника на градинския шахматист като че ли не ни засяга. Това е неговото време, а не нашето. Нашето изтича по други канали, разтворено в други пластове, овкусено от различни пълнежи и подправено с други подправки. Затова и може би за нас е най-добре, най-здравословно и най-лесно да приемем, че Надежда Олег Ляхова ни разказва една приказка. Именно по този начин ще можем да се въоръжим с търпение и да дочакаме добрия й край.

 

Published in Статии
Read 526 times
Last modified on Mar 4, 2021
Vector. ICA-Sofia: Motives, Analyses, Critique is a project by the Institute of Contemporary Art - Sofia.
The project is realised with the financial support of the National Fund Culture, Critique Programme