В този текст ще се опитам да анализирам производство на образи, което конструира София като туристическа гледка. Център на текста ще бъдат репрезентациите на града, чрез които той се опитва да привлече, да съблазни погледа. Основната ми хипотеза е, че именно през тези образи могат да бъдат реконструирани въображаемите разбирания за Модерност, формирали градската идентичност тук. Акцентът върху визуалните репрезентации изхожда от онези научни традиции, които мислят Модерността като процес на визуализиране на света (Jay 1994, Schwartz 1998), който довежда до разбирането на съвременната ситуация през термина “визуална култура”. Именно в полето на образа тази култура се опитва “да придаде смисъл на безкрайната област на реалността като селектира, интерпретира и репрезентира тази реалност” (Mirzoeff 1999: 37). В този смисъл изследването на репрезентациите на София позволява да се анализират парадигмите на виждане от една страна, както и визуалните кодове, през които се придава смисъл на градското пространство. Ако си припомним тезата на Джеймс Доналд, че градът може да се интерпретира като “исторически специфичен начин на виждане, структура на видимото” (Donald 1995:92), то тогава репрезентациите на града като пощенска картичка могат да служат именно като обекта, през който да се интерпретират тези исторически конструирани начини на виждане. Именно полагането на пощенските картички в центъра на изследването позволява да се интерпретират визуалните кодове в две перспективи: като образи, които циркулират от една страна вътре в националното пространство, а от друга – като образи, които са отправени към външен адресат. В този смисъл пощенските картички са именно обектите, в които се срещат външния и вътрешния поглед, образите, чрез които се съблазняват едновременно двата адресата. От тази гледна точка изследването на пощенските картички открива възможността да се анализира процеса на въобразяване на мястото именно като договаряне между местния и външния поглед. Изхождайки от подобни предпоставки анализът ще бъде фокусиран върху различни жанрови типове репрезентации и ще се опитвам да показвам връзките или прекъсванията между тях. В текста ще се движа от една страна от по-структурираните и по-дискурсивни визии за града към по-неподредените, от юбилейните книги през албумите към пощенските картички. Подобна структура се налага именно с оглед на реконструирането на репрезентациите на града от гледна точка на вътрешния поглед, за да се стигне до пощенските картички като пресечна точка на двата адресата. От друга страна ще интерпретирам образите на София от три отчетливо различни исторически периоди – София от началото на 20 век, във времето на социализма и след 1989 година. В историческия разказ тези периоди изглеждат като радикално различни един от друг и създават усещането за дисконтинюитет. Ще се опитам да проблематизирам подобна очевидност като основната ми хипотеза е, че образите на София ще бъдат по-устойчиви от разказите за нея, въпреки че именно на фона на тази подобност ще могат да се анализират спецификите в саморепрезентирането на града. В така заявеният текст има две отмествания спрямо правените изследвания на София. Първото е, че акцентът на изследването е върху репрезентациите на града, върху визуалното производство на София. Второто е фокусирането върху образи, които превръщат града в туристическа гледка. Ограничаването на текста по такъв начин предполага, че историческите, демографски и т.н. препратки за промяната на самото градско пространство са външни на анализа, т.е. изследването е изцяло съсредоточено върху репрезентацията на града, а не върху неговото конструиране като град.

София през юбилейните книги

Използвам в анализа си три юбилейни книги, произведени в различните исторически периоди. Първата, от 1928 година, отбелязва 50-годишнината на столицата, втората – 80-годишнината, а третата – 120-годишнината. В нито един от тези периоди не е издавана повече от една юбилейна книга. Симптоматично е, че книгите отбелязват годишнините на София като столица. Дори да има историческа информация за града като многовековен, истинското му летоброене започва като че ли с обявяването му за столица. Жанрът на юбилейните книги предполага от една страна честване, а от друга – равносметка. Те са обърнати повече към софиянеца или към българина, който да разпознае столицата като представителна за държавата. В този смисъл през юбилейните книги може да се реконструира образа на София, обърнат към вътрешния адресат или те произвеждат градската идентичност, която ще се стреми към признание. От друга страна именно през юбилейните книги може да се интерпретира репрезентацията на София като по-структурирана, доколкото в пощенските картички тя вече се явява като фрагментарна.

“Расте, но не старее”

Девизът на София като че ли задава основната дискурсивна рамка, в която се разказва града през 1928 година. Именно през наратива на демографския, териториален и цивилизационен растеж се формира символния капитал на града като столица. София е конструирана в първата юбилейна книга като “първия по прииждане на население и увеличаване на жителите град в България” (с. 63); едновременно с това нарастване, растат и сградите – София става вече висока с по 4-5 етажни сгради. За 50 години тя се е превърнала в най-модерния град в България. 

“... град София се изцяло промени досежно своята физиономия. Той е вече голям град, важно кръстопътище на железни линии, модерно планиран, с водопровод, с канализация, електрическо осветление и електрически трамваи. ... Около двореца се създаде “Сити”, както във всички големи градове.” (с. 73)

От една страна цитираният откъс показва желания облика на София през 1928 година, но от друга през него може да се види двойния проблем, пред който е изправена София след Освобождението. От една страна нейната градскост е проблематична, а от друга – нейната столичност. 

Очевидно е според спомените на съвременниците, че София не е истински град. Константин Иречек цитира Вазов, който казвал “че тя е само едно голямо село, само голяма Берковица”. Ако за столица на новата държава трябва да се избере истински град, очевидно е, че това е трябвало да бъде Търново или Пловдив. В свое писмо от Пловдив Григор Начович, след като оплаква липсата на патриотизъм сред пловдивчани, пише: “София – направете я красива, посъбудете й жителите, които не са поне неприятели на отечеството си, ако и да казват че са останали назад, и нека стане София българска столица.”. Що се отнася до Търново, предложение поддържано от австрийската дипломация, Драган Цанков, търновски вицегубернатор по това време, пише: “Дано бог вразуми българите да не поддържат да стане Търново столица. Аз ти казах и други път, че ти си честит да си при едно население, което не е търновско.” С казаното до тук просто се опитвам да покажа, че каквито и да си причините София да бъде избрана за столица сред тях не е градскостта на мястото. Така единият образ, който София се опитва да скрие е този на “голямото село”. А другият е – на ориенталския град. Отново по спомени на Иречек къщите и дюкяните са ориенталски, а така описва Народното събрание: “голяма дървена сграда, каквито се строят у нас за изложба на добитък, цяла с малки знамена. Това ще да е навярно Народното събрание.”. В този смисъл идентичността на София се случва през две сравнителни перспективи – с другите български градове и с другите европейски столици. Има отчетливо различни градски политики, които определят облика на София и се легитимират през тези две перспективи. Едната политика е тази на превръщането на София в град, поне сравним с Търново или Пловдив. Другата – тази, която ще направи от София европейска столица. Първата политика е свързана по-скоро с благоустройството на града, втората – с неговата представителност. В този смисъл купуването на газени фенери за софийските улици – първото действие на първия кмет на София – се легитимира през сравнението с другите български градове. Електрифицирането на уличното осветление е част от другата политика – на сравнение с европейските столици (София е електрифицирана през 1900 г., наистина преди някои от европейските столици). Едновременно с политиките на превръщане на София в европейски град започва и измислянето на градските символи. Първо е създаден гербът на София по повод световното изложение в Париж 1900. Организаторите на изложението молят да им бъде изпратен герба на столицата, за да бъде изложен заедно с гербовете на другите столици на участващите държави. Тогава кметът Хр. Попов, заедно с Мърквичка – директор на Рисувалното училище и Добруски – директор на Археологическия музей поръчват изработката му на Харалампи Тачев. Както казва самият автор на герба “По този начин София се нареди между другите европейски столици.”. Отново имитирайки Европа е формулиран девизът на София, напомнящ девиза на Париж.  

Така от една страна градските политики променят самото градско пространство, но това става бавно и неравномерно. От друга страна репрезентациите на София демонстрират тези политики като вече случили се. В юбилейната книга от 1928 година се създава образ на София като вече европейски и вече столичен град. Именно като такъв описанието му не изпуска нито един детайл и София в тази книга изглежда много жив и динамичен град. Описани са не само новостите в градската среда, но особено силен акцент е сложен върху софийските жители.

“Напразно човек ще дири характерните черти на столичанина, неговите нрави и обичаи, тъй както те се очертават в провинциалните градове.” (с. 294)

Това е въвеждащото изречение към онази част от книгата, която трябва да разкаже за столичани. Само че това е само привиден отказ от описанието на софиянци. Тук става дума по-скоро за въвеждането на разказ за нов тип специфики, т.е. не за нрави и обичаи, а по-скоро за всекидневни модерни практики. Именно затова текстът е многословен в описанието на разходките, на бирариите и кафенетата, на културните събития и на превърналите се във всекидневие сказки, на благотворителната дейност и на “дружествения живот”. Основният образ, който се създава, е този на модерното всекидневие, безкрайно динамично и отворено към новостите. Може би и поради тази причина, за да опише София като истински световен град текстът вписва в редовете на софиянци многото чужденци, които живеят в столицата, те се инсценират като част от нейния живот и я превръщат в най-шарения в етническо отношение град в България.

....

“най-хубавият, най-модерният град на България има малко общо със София преди 50 години” (с. 69)

Това е обобщеният образ на София, който юбилейната книга от 1928 г. конструира. Тук бих искала да сложа няколко акцента върху логиката на тази репрезентация. Основният източник на градската идентичност, но и символен капитал на София като столица е нейното собствено съвремие. В юбилейната книга има връщане към Сердика и към Средец, но то е от порядъка на археологическия интерес и съвсем не се митологизира, за да се превърне в символен ресурс. Много по-мощна е визията на сега-построената София. Другият важен момент е оттласкването от не-градското, което може да се прояви както в начина на обличане, така и в начина на живот и на празнуване. От тази гледна точка носиите или бившите селски събори се скриват, забраняват с кметски решения или се порицават като консервативни. Онова, което се представя е европейското софийско гражданство, новата модерна архитектура и съвременните градски празници. Ако има период в българската история, който сам да нарича себе си Ново време, това е този. Или поне в такъв образ е искал да се разпознае. 

Град, предназначен за народа

Юбилейната книга на София, издадена по времето на социализма, не създава усещането за дисконтинюуитет в логиката на представянето, въпреки че текстът експлицитно разказва за прекъсването на връзката с “капиталистическия” град. Всъщност това е наратив в логиката на първата юбилейна книга. Както тази от 1928 г. говори за радикално скъсване с облика на София “в турско време”, така социалистическият град в тази от 1958 г. се конструира като отхвърляне на образа от предходния период. Ретроспективно се реконструират единствено негативите на града, които се полагат в най-близкото му минало. Ако София в началото си като столица се гордее с градоустройствените си планове, поради простото им наличие, като отдалечаващи я от ориенталския град и превръщащи я в модерен европейски град, то социалистическа София приема тези планове като очевидност и ги критикува съдържателно. Просто в този момент наличието на план вече не е достатъчно, важно е какъв е той. Това е само един пример, с който се опитвам да покажа, че въпреки разграничаването на съдържателно ниво, открития на предходния период са се превърнали в саморазбиращи се очевидности на градското пространство и неговите репрезентации. Другото устойчиво място в разказа за София е наратива за нейния растеж. Всеки период добавя ново нарастване на населението, ново нарастване на сградите, ново нарастване на цивилизационните придобивки. Вторият важен аспект в репрезентациите на София, който продължава от предходния период, е представянето й като столица. Едновременното конструиране на градскост и столичност на София е важна част от процеса на формиране на градска идентичност. София трябва едновременно да символизира града, но и държавата. Тя трябва едновременно да си конструира представителни места като град – например кметство, но и като столица – Народно събрание или царски дворец. Парадигматичен е случая с Новия център, конструиран през 50-те години. Това едновременно е новият център на града, но и новия център на столицата, т.е. на държавата и би трябвало да удържи тези две символни перспективи. Според проекта (книгите от този период представят проекта като виртуална разходка из центъра на София) доминиращата сграда в този комплекс е Дома на градския съвет (той трябва да бъде срещу Партийния дом като затвори карето). По план той е най-висок и визуално трябва да управлява това пространство. Тази част от проекта, обаче, остава виртуална. За сметка на това е построен Партийният дом, който би трябвало да е доминиран от градския съвет, но се е оказал по-важен от него. Във визуалното представяне на града доминирането на града София от столицата София е пределно очевидно. Повтарящите се образи са тези на Народното събрание, Президентството, Партийния дом. Общината е невидима. Този момент в конструирането на София едновременно като град, но и като столица, както се опитах да покажа е важен от самото й начало. Още в първата юбилейна книга е значимо това, че образът на София трябва да представя като изпълнен проекта за България. Именно затова книгата завършва със следното изречение: “Тя води България” (305). Тази ръководна функция на София е още по-силно акцентирана в юбилейната книга от 1958 г. като тя е приписана на града назад в историческата му минало. 

И тук на фона на общите места започват да се открояват спецификите в социалистическия тип репрезентации на София. Първата е добавянето на минало. Ретроспективно София се конструира като важен градски център, историята й започва от палеолита, а археологическият интерес към миналото се превръща в условие за разбиране на настоящето. Под заглавието “Новото в стара София” е отделена цяла глава от юбилейната книга, която разказва за археологическите открития при новата народна власт. Всъщност това е начинът, по който миналото се превръща в символен ресурс на новата власт и тя инсценира себе си именно като съхраняваща историята. На фона на този наратив стават напълно обясними повтарящите се образи на София. Социалистическата визия на града не се отказва от нито един от старите образи, въпреки че ги поставя в нов контекст. В юбилейната книга има снимки на повечето църкви, които се мислят като представителни за София и днес; представени са архитектурните емблеми от началото на ХХ век, както и синагогата и джамията или турската стена (известна днес като Римската) като представителни за различни културни практики по тези земи. Естествено те са в рубриката на “останки от миналото”, които обаче обогатяват живота и образа на града.

Ако има някаква радикална новост в представянето на София в този период, то е конструирането на “нов социален облик на града” (с. 88). Този социален облик се визуализира на няколко нива. Първо стават видими сгради, които могат да се превърнат в емблеми на социални придобивки, т.е. болници, поликлиники, детски домове, училища, стадиони. Вторият важен аспект, подчертан от юбилейната книга, е грижата на народната власт за жилищния фонд. В книгата са представени, както готови квартали като “Заимов”, така и плановете за новите “модерни предградия”, както и образи от процеса на тяхното строителство. Това е всъщност единствената визия на София, която на образно ниво съдържа едновременно центъра и модернизираната периферия на града. Третият аспект на социалния облик на града е инсценирането на градското пространство като обърнато към хората. София се превръща в репрезентациите си в “град предназначен за народа, за задоволяване на неговите всестранни нужди” (с. 19). Именно затова образите показват града като уютен през снимки, инсцениращи щастливо всекидневие.

Тук ще направя едно отклонение от юбилейните книги, за да покажа как се конструира София в албумите от този период. Правя го именно тук, първо защото албуми има само от времето на социализма и второ, защото сравнението между тях и юбилейната книга показва разликата между образите, които имат отчетливо вътрешен адресат и тези, които са отправени и към външния. И трите албума, които разглеждам имат само въвеждащ текст от 2-3 страници на български, руски, немски, френски и английски език, следвани от изцяло фотографско представяне на София. Текстът в началото на албумите винаги подчертава, че един град – това са преди всичко неговите жители. Снимките показват това. Огромната част от тях поставят в центъра си хора, а повечето сгради са снимани от перспективата на минаващия покрай тях. Начинът, по който са подредени снимките в тези албуми е изключително показателен за репрезентацията на София в този период. Структурата е една и съща (съдържателно и образите са едни и същи). В началото изглежда, че снимките конструират исторически последователна визия – панорамна снимка от птичи поглед на града, а след това влизане в него през различни археологически останки. След първите 3-4 снимки историята е абсолютно изоставен, за да се покаже “Центъра”. Всъщност първите снимки показват културното наследство, но те са вписани в градското пространство, а не в градския живот. От центъра през някое “оживено кръстовище” се влиза в инсценираното като модерно всекидневие на софиянци, следва свободното време, а после Централна гара или Летището. Като че ли албумът задава маршрута, някаква рецепта за движение из града. Той се опитва да съблазни външния поглед, показвайки практика на обитаване на този град. Албумът визуализира идеологията за социалистическа София – град на хората, който отразява “живота на трудещите се хора в социалистическата държава – делови и заедно с това тържествен.” (Митов 1954: 20). Именно затова градът се инсценира като човешки през всекидневни практики на работа и свободно време, като модерен, забързан град (изобилието от коли подчертава това), но “зелен” и уютен, обърнат към своите жители. Най-устойчивата метафора е тази на градината. Имената на булевардите са дублирани с цветни имена – булевард на розите, на тополите, на кестените... София се конструира като приятен за живеене град с кафенета по площадите, ресторанти сред природата, фикуси на плажа. Щастливи млади хора се разхождат, седят по пейките, деца играят. Това не означава, че липсва идеологическата перспектива, че не е видима ръководната роля на Партията. По-скоро означава, че тя е показана като подразбиращото се, като фона, на който всичко това се случва. Показателна в това отношение е една снимка на “Братската могила”. Нищо в озаглавяването на снимката не предполага, че става дума именно за този паметник – “Глътка студена вода”. Центърът на първия план са малки деца, пиещи вода. Много в далечината, но пък най-високо се издига “Братската могила”; тя е дори леко не на фокус, но просто е там и децата са в подножието й. Снимката прави видима идеологията “в името на народа”. 

Албумите показват какво означава това градът да е обърнат към хората, да има социален облик, но само в един от неговите аспекти. Болницата и училището са образи за вътрешния адресат; разходката, градинката, булеварда на розите са образите, с които се съблазнява външния. Те именно трябва да договорят признанието на София като “град, предназначен за народа”.  

Минало несвършено 

Юбилейната книга на София от 2000 година има няколко съществувания. Тя е издадена на български и на английски, и едновременно с това е публикувана в сайта на общината. В този смисъл образът на София, който конструира не е обърнат непременно към вътрешния адресат, напротив посланието му е замислено като множествено. Тази юбилейна книга от една страна е изключително информативна. Тя съдържа всички възможни данни за София. Ако погледнем съдържанието й и преброим само чисто информативния текст, който се съдържа в нея, ще видим, че той е около 80 страници. Ако към тях прибавим и онези части, които съдържат историческа информация - около 450 страници - почти ще получим обема на книгата. Остава само да добавим политическите и ритуални обръщения в началото, както и около десетина страници, отделени за образа на София след 1989 година. В този смисъл от друга страна, наред с информативността, тази юбилейна книга конструира един много кохерентен образ на София от нейното минало. Всъщност тук вече може да се говори за връщането към миналото като за устойчива форма в репрезентацията на града. От една страна имаме рефлекса за скриване на непосредствено предходния период (около 30 страници от 450-те са директно говорещи за времето на социализма), от друга – нарастване на миналото. София в тази юбилейна книга изглежда като археологически музей. Не е подмината нито една останка или фибула, открита по тези земи. Тези археологически останки, обаче, са силно доминирани от християнския образ на София. На визуално ниво града изглежда като православно-религиозен център. Това съвсем не означава, че книгата не съдържа образ на джамия, например. Напротив, тя е политически коректна и репродуцира и такива образи. Само че тях трябва изрично да ги търсим, докато християнските емблеми сами ни намират. Не става дума просто за представяне на София през църквите, които са на територията на града, а за “вглеждане в детайла”, за “откриването на красотата” във всеки стенопис и всяка икона. Това е нов тип представяне на Средновековието. И София от 20-30-те години на ХХ век и от времето на социализма използват като емблеми на града няколко църкви – Св. Неделя, Храм-паметника Александър Невски, Ротондата св. Георги, Св. София. Само че обикновено се представя църквата отвън, така, както тя присъства в градското пространство. В тази юбилейна книга от 2000 година част от образа на града става вътрешността на църквите. Образите настояват минувачът да влезе, като че ли част от идентичността на софиянци е именно ходенето на църква, почитането на християнското изкуство. Вторият много мощен образ, конструиран в книгата е този на София от началото на века. Повече от триста страници показват и разказват за София в периода от 1878 г. до 1944г. във всевъзможни детайли. Градът изглежда жив, променя облика си, сградите стават нови, улиците - павирани. Градът се цивилизова, разделя се с ориенталския си облик. Жителите му също – те променят дрехите си, начина си на живот, интериора на къщите си. София е представена едновременно в нейното делнично битие, но и в нейния празник, както обществен, така и личен. Образите представят бирарии, кафенета, Празник на розата, трамваи, коли, мода и т.н. Визията се допълва от спомени на съвременници, от техните разкази на архаичен български за собственото им време. Освен автентичните снимки, които книгата репродуцира в изобилие, са публикувани множество съвременни снимки на представителни за този период от историята на София сгради. Тук е важно да подчертая, че именно тази визия на града, произвежда определени градски политики от типа на разпределянето на средствата по проект “Красива България”. Толкова мощно присъства този образ на града, че се създава усещането не просто за идентификация с него; той е превърнат в истинското лице на София. Всичко, което се е случило след него е само отдалечаване от същинското време на София. Само като един пример ще използвам главата, наречена “Първите”. В нея се разказва подробно за първата електрическа крушка, осветила улиците на София, за първия трамвай, първото колело, мотоциклет, автомобил и т.н. Нищо в заглавието на главата не подсказва, че “първите неща” ще бъдат открити само в периода на Третото българско царство, но все пак в нея липсват една поредица от цивилизационни придобивки, случили се след него – първия тролей без кондуктор, първия компютър, първата уеб-страница на Софийска община. При този хипертрофирал образ на София от началото на века е проблематично продължаването на историята и конструирането на настоящето. Изтриването на предходния период, както вече показах е устойчиво място. А и периода на социализма не изчезва напълно. Той остава с НДК, бившия Партиен дом, ЦУМ, хотел Балкан, придобили вече новите си функции и представени с нови имена. В текста той е нормализиран и превърнат в част от история на архитектурата, на театралното изкуство и т.н. По-любопитно е как присъства настоящето в тази юбилейна книга. От една страна то е набор от данни, вписани в дискурса на растежа и окръгляващи цифрите – 120 години столица, 54 пъти нарастване на града и т.н. Проблематична е визията, която това настояще излъчва. От една страна това са новите паметници на София – на София, на Славейкови, шадравана на площад Славейков. Тези паметници са изключително симптоматични. Това са образи, които се скриват от настоящето. Нищо в паметника на София не я прави отчетливо разпознаваема като произведена в началото на ХХІ век. В този смисъл бих определила това присъствие на настоящето като имитация на едно фантазмено минало днес. Вторият образ, през който настоящето се конструира, е този на “модерните сгради” – стъклени с ясни конструкции, снимани така, че да изглеждат извисяващи се над останалите. Те се превръщат в знак за “процеса на промени, чиято интензивност може да бъде сравнявана само с “европеизирането” на страната след Освобождението...”.

София като пощенска картичка

Сюзън Зонтаг започва своята книга за фотографията с един разказ за Одисей и Микеланджело от филма на Годар “Карабинерите”, които донасят на жените си куфарите с плячка, а те се оказват пълни с пощенски картички (Зонтаг 1999). Оттук Сюзан Зонтаг започва разсъждение за фотографията като форма на присвояване на света. Разсъждението, обаче, може да продължи в друга посока - към жанра на пощенската картичка, а не толкова към същността на фотографирането. Впрочем “Невероятната история на Амели Полен” допълва тази възможност да се разсъждава именно за разликата между двата жанра. В този филм Амели чрез своя приятелка стюардеса изпраща на баща си не картички от различни места, подписани от градинското джудже, а именно снимки на джуджето при знакови туристически места. Снимката на самия мен, акцентира присъствието ми; картичката по-скоро свидетелства за наличието на обекта при това в неговата парадигмалност. Картичката на Айфеловата кула не просто показва нейното наличие, но и задава начина, по който трябва да изглежда тя, както и начина, по който трябва да я видя. В този смисъл говоря за парадигмалност. Картичката задава набор от изгледи, както и набор от практики, които гарантират правилната употреба на туристическия обект. Така Одисей и Микеланджело, донасяйки картички, открадват “съществуването” на обектите, но и парадигмата на тяхното виждане. 

В България първите рисувани пощенски картички са правени обикновено от чужди издатели. По-късно местните фотографи започват да издават картички. Съществува изключително любопитната практика да се превръщат в картички лични снимки. След Първата световна война издателството на картичките е монополизирано от Григор Пасков, който разпраща фотографи из цялата страна, които систематично да заснемат българските градове. Така или иначе в този период изпращането на пощенски картички вече е масова практика от една страна, а от друга вече може да се говори за устойчиви образи на градовете. Любопитното в анализа на пощенските картички е от една страна променящата се образност в тях, но от друга – променящата се функция. Ако в началото пощенската картичка е измислена, за да улесни и ускори комуникацията, впоследствие тя се превръща в средство за ритуална комуникация, а днес като че ли пощенските картички все повече се превръщат в сувенир, т.е. в образ, който запазвам за мястото, а не толкова образ, който изпращам за или от него. Именно промяната във функцията е възможно обяснение за промяната в производството на картички. 

Образи в сегашно продължително

В този фрагмент от текста ще се опитам да разкажа за онези знаци на София, които се появяват в началото на ХХ век и продължават знаковата си роля и през ХХІ. Първите наложили се емблеми на София са Народното събрание, паметника на Цар Освободител, Народния театър, площад св. Неделя, а малко след тях сред устойчивите образи на града се вписва и Александър Невски. Това са просто най-често използваните образи. Разбира се има и други, които също са вписани в това сегашно продължително на визията от типа на Университета или Военния клуб. Използването на точно тези образи в началото на ХХ век конструира една синхронна визия на София. Това са едни от първите построени сгради след Освобождението. Повечето от тях са проектирани от европейски архитекти или архитекти, получили образованието си в Европа. В този смисъл едновременно се строи пространството и се произвежда образа на европейския град. Архитектурата, която е избрана като представителна, може да се разпознае като централно-европейска. Запазени са като общи места в репрезентацията на София и онези сгради, които представят връщане към византийското културно наследство. В картичка от който и да било период могат да се видят Халите, Банята, Семинарията, но те никога на придобиват статута на знаци на София, т.е. картичките рядко ги поставят в центъра си, те присъстват по скоро като контекст, като фон на друг централен образ. Сградите в бароков, неоромански или неокласически стил, построени в началото на ХХ век са знаците, в които градът устойчиво се разпознава; независимо от историческия период, те присъстват на пощенските картички. Това дълготраещо настояще на знаците, обаче, се отнася само до обектите, които се снимат, но не и да начина, по който се инсценират. Сградите са едни и същи, но парадигмите на виждането са различни. 

Народното събрание е първата обществена сграда, построена в София и превърнала се в знак на това пространство. От началото на века картичките са центрирани върху сградата му, така като че ли я изваждат от контекста й. От друга страна, това е изваждане само от контекста на другите сгради, защото обикновено около Народното събрание или на входа му се виждат хора. То е представено като сграда символически знакова сама по себе си, но именно поради живота, поради действията, поради хората, които са в или около Народното събрание. Съвсем друг е образа, конструиран по времето на социализма. Сградата е изцяло контекстуализирана. Често на преден план има движещи се коли, преминаващи хора, майки с колички. Най-любопитната картичка на Народното събрание е сградата снимана от перспективата на седящия в отсрещното й кафене. Такъв тип картички показват онази идеология на “града, обърнат към хората”, за която стана дума по-рано. От друга страна те правят нещо в повече. Тук акцента е върху нещата, които се случват покрай тази символически важна, доколкото представя националното пространство, сграда, но самата тя е само фон на един всекидневен “Сладък живот”. Тази репрезентация на Народното събрание показва на визуално ниво заскобяването на уважението към институцията Народно събрание от една страна, но от друга отказа от съблазняване на външния поглед през институционални визии. Социализмът се опитва да привлича през всекидневие, той иска признание на “социалистическия живот” от външния адресат; признанието на социалистическите институции, може би е запазено за вътрешните адресати. Трети тип инсценировка на същото място представят картичките след 89 г. Тук Народното събрание е в центъра на картичката. Дори да се вижда БАН, композиционно акцентът е върху тази сграда; често се снима близък план на официалния вход на сградата. Това, което е изключително различно е изчистеността на снимките от всякакъв живот, от движение покрай или към Парламента. Всъщност този тип инсцениране на сградите е особено характерен за “преходния” период на България. Всички сгради са асептизирани, изчистени, естетизирани. Няма нито следа от времето, в което са снимани тези сгради. Няма кола или дреха, по чийто модел човек може да се ориентира за епохата. Тези сгради от началото на века през ХХІ век вече са снимани не от позицията на тяхното настояще, а от гледната точка на вечността, т.е. на пространство без време. Дори само през този тип инсцениране на сградите може да се видят нагласи за виждане на света, в който има устойчиви емблеми, които са важните и някакъв живот, който протича покрай тях, но той е ефимерен и не заслужава внимание. Образите на София през тази инсценировка искат признание на институции, искат признание на вечността, но не на настоящето или на съвременността.   

Изчезващите визии

Най-удивителната визия, която изчезва е тази на паметниците. Удивителна, защото паметникът се прави именно, за да бъде рамка на общата памет. Има два паметника, които са постоянстващи – на цар Освободител и донякъде на Левски, всички останали изчезват или репрезентирането им става толкова спорадично, че те не са знаковите образи на София. В някакъв смисъл София има един паметник – на цар Освободител, паметник на столицата, а не на града, свързан с фундиращият акт на това национално пространство. Градът е без памет. Парадоксална е тази визия. От една страна градът все повече се репрезентира през миналото си, но от друга – все по-малко се репрезентира през паметници, които удържат паметта на това минало. Може би това е обясним рефлекс, вписан в онази логика на конструиране на образа, която описах по-горе като изтриване на предходния период. Предишното оставя само “останки”, но не се запазва неговата памет, неговия дух, местата, които са служели за символическо потвърждаване на общността. Проблемът е защо образа на тези отминали паметници не се мисли като интересен за един външен адресат. От една страна може би те са толкова контекстуални на времето си, че паметта за тях изчезва; те стават нещо, което човек дори не вижда, когато минава покрай тях. От друга страна е възможно да има точно обратното обяснение. Историята е толкова жива, че паметникът е достатъчно мощен знак, за да я превърне в настояще. Поради този страх е по-добре да се лиши града от един ресурс, който може би има в очите на външния адресат, за да не се освободи призрака на времето. Моята интерпретация е по-скоро втората, защото изчезването на паметниците от пощенските картички често е съпроводено с тяхното изчезване от градското пространство и пренасищането му с нови паметници, които ако е вярна тенденцията след 50-ина години отново са обречени на изчезване. 

Втората изчезваща визия на града са неговите улици. Картичките от началото на века съдържат образи от всички централни улици на София, успели да придобият европейски вид. Картичките от времето на социализма, създавайки образа на града като модерен възпроизвеждат също всички централни улици и булеварди. От една страна те са свидетелство за динамичност и модерни градски практики, но от друга през тях се конструира образа на “града-градина”. Всеки от тях има своето растение, а по тротоарите под дърветата, сред зеленината има пейки, седящи граждани и играещи деца. Улицата, конструирана в началото на века е по-скоро пространство за разходка и придвижване; социалистическата улица е място живеене и пребиваване и само между другото за преминаване. Образите на улици след 1989 година почти изчезват, освен в нощните пейзажи на София, където са използвани повече като светлинен ефект, отколкото като образ. Невъзможно е да се види на картичка на оживена софийска улица. Освен на едно място – в сайта на общината. В него има раздел “Картички”, които са идентични на отпечатаните, но има и “Фотогалерия”, всяка снимка от която има опция да бъде изпратена като виртуална картичка. Именно там могат да се видят няколко снимки с истински софийски улици и площади. Дори и непрофесионално направени тези снимки показват различна съвременна визия на София от тази статична и асептизирана визия, която описах по-горе. Очевидно този тип репрезентация на града се смята за много специфична – за ползващи Интернет, т.е. млади и космополитни хора. Тази визия като че ли не би се харесала на “нормалния” турист в София, напротив тя е силно маркираната като предполагаща специален интерес визия. Именно такъв тип данни ме карат да интерпретирам репрезентациите на София като вписани и следващи логиката на един модерен тип туристическа практика, и абсолютно неразпознаващи като легитимни постмодерни туристически практики. Именно затова акцентът в образите на София е поставен върху културното наследство, предполагащо просвещенски интерес. Градът е визуализиран като музейна сбирка с отделни експонати.  В подреждането на тази сбирка се пропускат експонатите на архитектурния модернизъм в България. Този тип наследство се представя много рядко и единствено със сградата на БНБ. В някакъв смисъл дори това представяне е по-скоро на национална институция и е знаково за националното пространство повече, отколкото за този тип културно наследство. Просто то отпада от парадигмата на сградите от първата половина на века, превърнати в метонимия на цялото културно наследство. От друга страна това не е изчезваща, а просто липсваща визия. Нито един от разглежданите исторически периоди не поставя акцент върху архитектурния модернизъм. Той присъства като образи единствено в историческите справки за архитектурните стилове в България, но не успява да се превърне в част от въобразяването на града.

Най-цялостният образ на София като “град-градина”, продължаващ от началото на века през времето на социализма изчезва и най-отчетливо във времето на прехода. Липсата на паркове, инсценирани преди това като част от определението за модерно градско пространство, е повече от очевидна. Но не изчезват само тези образи, изчезва всякакъв намек за природа. Ако “Александър Невски” от времето на социализма е обвит от короните на дърветата, то в съвременните картички той изглежда положен в празно павирано пространство. Проблемът е, че подобна визия на града като градина предполага акцент върху живота на този град. Докато съвременните картички поставят акцента именно върху местата, а не върху обитаването на града. Те създават най-статичния образ на София от една страна, а от друга – най-официозния. Всички туристически места са инсценирани като места за поклонение, а не като места на преживяване. Този образ на града като че ли иска признание на историята, на културното наследство, но не и на стиловете на живот, които протичат в това градско пространство. При това се иска признание на историята като европейска. Точно затова се избират сгради, които се разпознават еднозначно като централно-европейска архитектура. Опаковането на определени места като интересни за външния поглед конструират образ на София като музей за европейска история. Тя е интересна именно защото е неразличима от миналото на Европа. Затова и градът не се инсценира като специфичен, няма “софийска” архитектура, “софийски” стил на живот, неговата специфика е да бъде подобен на Европа от началото на ХХ век.  

“Намалява, но старее”

Може би вицовият разказ около девиза на София е довел до неговото заскобяване от визията на града. Истината е, че в нея градът отчетливо намалява и се състарява. Първоначално картичките репрезентират градското пространство в неговата относителна цялост, като изпускат единствено присъединените наскоро села. Могат да се видят двата входа – Орлов и Лъвов мост, гарата през която се влиза в града, както и “Мария Луиза”, по която се стига до централните улици “Раковски” и “Търговска”, и до сградите, представителни за националното пространство – Народното събрание, Царския дворец, Военното министерство. Видими са и другите краища на града, белязани от Руски паметник и паметника Левски. Цялото осъвременено градско пространство в този смисъл е репрезентирано в пощенските картички. От друга страна в това представяне липсва какъвто и да било намек за минало, т.е. очевидно е, че София не просто не старее, а се подмладява и изтрива всякакви следи от старост. В известен смисъл подобен образ се повтаря в пощенските картички от 60-80-те години на ХХ век. В тях също акцентът е поставен върху съвременността на града, въпреки че тя вече съжителства с едно музеизирано минало. В този период предишните съвременни сгради вече са превърнати в знаци за културно наследство и в този смисъл в места, около които се съсредоточава интереса на външния поглед. Дори тези исторически забележителности, обаче, са инсценирани като фон на един съвременен градски живот. От друга страна в картичките от този период вече може да се реконструира началото на една тенденция към намаляването на града до неговия представителен център. Все още има картички на гарата като вход към града и визуализираното градско пространство от началото на века присъства изцяло като образи и в този период. От гледна точка на градското пространство, обаче, това е всъщност смаляване на града, който междувременно много се е разраснал и е добавил към себе си новите комплекси. Те присъстват в албумните репрезентации на София, но отсъстват от пощенските картички. Не е изработена онази визия, която да превърне Люлин в интересно за туриста място. Всъщност подобна липса е обяснима през анализа на това какво иска да продава България в този период. Вече показах през анализа на по-структурирани репрезентации на София, че по времето на социализма се продава не толкова социалистически, т.е. идеологико-партиен образ, колкото визия за “сладък живот”, в която идеологията е просто фона, позволяващ този живот да се случва. Именно затова комплексите, конструиращи по-скоро образ на социалистически начин на живот, не се инсценират като туристически места. Те са по-силно идеологизирани от визията, с която социализма се опитва да съблазнява. Окончателното преобръщане на девиза на града се случва в периода на прехода. Картичките след 1989 година не просто намаляват града до неговия най-представителен център, но и изтриват пространствата между представителните сгради. Най-удивителната липса в този период е на всички възможни топоси, в които може да се види градска практика. Градът е превърнат от репрезентацията си в архитектура. От края на 90-те и началото на ХХІ век като че ли се очертава тенденция към преодоляване на тази липса, доколкото се появяват картички с книжната борса на площад “Славейков” или оживеното кръстовище около паметника на София, но те все още са само знаци за начало, пробиващо си път сред архитектурните детайли. Освен, че градът се смалява, той и видимо остарява в репрезентациите си. Акцентът, поставен в пощенските картички, е върху сградите от началото на века, които напомнят централно-европейската архитектура. Всъщност сградите са същите, които могат да се видят на пощенските картички от началото на века. Произвеждането им, обаче, в този контекст от началото на 90-те променя значението им - от знаци на съвременността си, те се превръщат в емблеми на миналото и на културното наследство.  

Кой се страхува от софиянци

Основно място в текстовете за София заемат софиянци, но те присъстват винаги като проблематични. Доколкото населението се е увеличавало главно като резултат от вътрешна миграция, а не като естествен прираст в града, винаги по-голямата част от жителите на града са родените извън София и в този смисъл софиянец не може да се дефинира през място на раждане, т.е. няма ресурс за измисляне на идентичност през произход. От тази гледна точка трябва да се конструират нови идентичностни модели, които да позволяват хората да се идентифицират с града си. Освен това, както повечето български градове, София е населена с много етнически групи, които претърпяват различни движения. Огромна част от турското население се изселва след Освобождението, ромската общност става най-голямата след българската. Самата българска общност, обаче, не е хомогенна, а се състои от преселници от Мизия, Тракия и Македония – разделение, на което текстовете настояват. За разлика от другите български градове в София има много чужденци, които формират свои общности. Третият проблем пред софийската идентичност е свързан с начина, по който столицата расте – тя непрекъснато присъединява околните села и вчерашните селяни се превръщат в днешни граждани. Оттук не просто софийската идентичност е проблематична, а гражданската. Именно желанието да се отговори на въпроса “Какво ме прави гражданин?” произвежда определен набор от политики след Освобождението. От една страна ограничаването и структурирането на пазарите, от друга изтеглянето на традиционните събори в покрайнините на града, чисто урбанизационните политики – регулационни планове, градоустройствени планове, подобряване на комуникациите и т.н. Тези политики се провеждат не без определено насилие от страна на общинските власти и със силна съпротива от страна на гражданите. Успоредно на политиките протича видима промяна в начина на живот на хората – променя се облеклото им, празниците, които празнуват, интериора на къщите им, заниманията им през свободното време. Юбилейната книга на София от 1928 година свидетелства за подобни промени. Един от изтъкваните факти, който се оценностява положително, е промяната на модата и сменянето на носията с градски тип дрехи. Има разкази за постепенната трансформация на облеклото, за опитите самата носия да се промени така, че да заприлича на градска дреха. През 1928 година вече се описва като разпознаваем определен софийски начин на живот. От една страна това е дискурсивно описание, но от друга – това е част от визията на града. Софиянци обичат да се разхождат, да карат колело като част от свободното си време, да седят по кафенетата - начин на живот, който се идентифицира като южноевропейски. Картичките са изпълнени именно с такива живи детайли от времето – виждат се трамваите по софийските улици, разхождащи се хора, облечени по последна европейска мода, а Градската градина, инсценирана през хората е неразличима от Люксембургската градина. Има една картичка от този период, която показва отчетливо различна визия от тази – хора, облечени в носии на Орлов мост. Любопитното е, че в юбилейната книга от 1928, където тази снимка е репродуцирана тя е използвана като пример за една визия, от която градът се е отдалечил. Днес именно тази снимка се използва като представителната за този период и се превръща дори във фототапет на софийски заведения. Честотата на употребата й показва именно носталгичния поглед към времето от началото на века, който превръща дори срамните образи в симпатични. Освен това свидетелства за преинтерпретирането на градската визия вече в логиката на националната митология, конструирана по времето на социализма, където фолклорното се превръща в източник на гордост и синоним на висока култура.   

В периода на социализма конструирането на софийски начин на живот отчетливо продължава като конотацията тук е единствено и само с модерен и урбанистичен стил на живот без експлицитното сравнение с някакъв европейски начин на живот. Основният фокус на софийския живот, разпознат през практиките за прекарване на свободното време се идентифицира с разходката. Когато през 60-те години се прави нов градоустройствен план се залагат нови норми, според които на човек се полага 15 кв. м. жилищна площ и 50 кв. м. зелени площи, включващи Витоша. Идеологията на разходката като дистинктивна практика на софиянци води до образа на София като “зелен град”, но и до реални политики от типа на създаване и поддържане на зелени пространства. Според снимките от тази епоха булевардите са много повече място за разходка, отколкото “пътна артерия”. Като част от така конструирания стил на живот, албумите и картичките са изпълнени с образи на градинки, Витоша е неизбежна част от визията на София. Едновременно със зеленината, се произвежда и образа на водата. Има изобилие от снимки на шадравани, чешми и съответно поточета на Витоша. Идеята за плавателен канал на София всъщност изглежда най-естественото нещо на фона, на нейните репрезентации. Софийският стил на живот изглежда като продължаване на стила на живот от преди 1944 година. Интериорът на кафетата и ресторантите се е сменил, но практиката е останала. Има снимки на ресторанти на открито, на поляна, край езеро; снимки на Млечния бар и на закрити ресторанти. Разходките по “Търговска” или по “Раковски” продължават. Има снимки на културно потребление. В албума от 1967 година има една снимка на Мавзолея, но 3 снимки на книжарници и 3 на пазаруващи хора. Идеологически конструираният образ на София през този период предполага като част от градския облик измислянето на определен стил на живот. Текстът в началото на албумите винаги подчертава, че един град – това са преди всичко неговите жители. Именно затова градът се инсценира като човешки през всекидневни практики на работа и свободно време, като модерен, забързан град (изобилието от коли подчертава това), но “зелен” и уютен, обърнат към своите жители. Картичките позволяват именно този образ на града да се изпрати и запази като спомен. Има чисто идеологически места от типа на Партийния дом, които по-рядко са снимани от гледна точка на обитателите на града, но повечето места са инсценирани в тази перспектива. Пред сградите се виждат кафенета на открито, седящи по пейките хора и обикновено те са на преден план. Изключително показателно е това, че хората са преобладаващо млади и има отчетлива обсесия от децата, които явно свидетелстват за бъдещата перспектива, която доминира комунистическата идеология. 

Едновременно с настъпването на демокрацията изчезва стила не живот на хората. По-точно той се архивира. Начинът, по който са живеели софиянци преди сто – сто и двайсет години се превръща в представителния и единствения представен стил на живот. Изследванията за тази епоха са много повече. Всъщност това е първият момент във времето, в който софиянци могат безопасно да се разпознаят и през който може да се конструира идеология, служеща за легитимиране на настоящето. Периодът на социализма е идеологически недопустим, но от друга страна той е и буквално неизвестен именно поради свеждането му до големи идеологически разкази, които могат да припомнят лагерите, но изпускат в перспективата си всекидневния живот, доколкото той не се вписва в големите клишета. Няма изследвания, които да дават знание за живота на софиянци по времето на социализма, а и няма интерес да има, доколкото този период е означен като времето на отпадане от европейската цивилизация. Липсата на съвременността е проблематична. Няма нито една снимка или разказ, които да показват съвременни стилове на живот. Тази липса може да се интерпретира в няколко перспективи. Първо, стиловете на живот са се размножили и не могат да бъдат реконструирани като нещо, което обединява и задава идентичност на софиянци. Те по-скоро биха били различаващи софиянци едни от други, а това би довело до криза процеса на формиране на софийска идентичност, т.е. няма не-проблематичен общ фон, на който те биха изглеждали интересни. Второ, описването на съвременността в дискурса на прехода, прави тази съвременност неинтересна. Тя е само времето, през което се преминава, т.е. смисълът на тази съвременност е да се изтрие, да изчезне в постигането на целта. Процесът не се мисли като интересен. Третият проблем пред откриването на съвременния стил на живот на софиянци е свързан отново със столичността на София. Ако можем да реконструираме разликата между стиловете на живот в София и в другите градове основното различие би било, че стиловете на живот в София са най-модернизирани, най-глобализирани, най-съвременни. Според демографските данни населението в София е по-младо спрямо другите места в страната, а според социологическите проучвания именно в София е съсредоточено най-масовото потребление на Интернет, културно потребление, пътувания и т.н. От тази гледна точка репрезентирането на софийски стилове на живот е блокирано в две перспективи. Първата е, че консервативният образ на и дискурс за София просто не разпознава някои от съвременните стилове на живот като легитимни, доколкото те не отпращат по никакъв начин към миналото.  Втората е, че той е неразпознаваем за вътрешния адресат като български, т.е. няма да играе ролята на стил на живот на столицата, представителен за цялото национално пространство. Отново необходимостта на София да се инсценира като столица блокира представянето на специфичен градски стил. Много показателни са няколко картички, които сред колажите от сгради на София поставят хора в национални носии. Това, че се превръщат в представителни за едно градско пространство именно селски традиции е проблематично, но то може да служи за измислянето на регионална идентичност. Нищо подобно няма в тези картички – хората не са в шопски носии и за да е съвсем сигурно, че това са национално представителни, а не градски образи, те са обкичени с рози. В някакъв смисъл представените хора са точно толкова знаци за националното културно наследство, колкото и сградите, сред които са положени. Именно изтриването на хората като съвременни практики на обитаване от пощенските картички в този период е най-отчетливата промяна в репрезентацията на София, която е синхронна на асептизирането на визията. Гледката се въобразява като сградата, инсценирана в детайли, но отвъд всякакво време. Подобна репрезентация влиза в конфликт с реалното присъствие на сградата в градското пространство, където обикновено е скрита от кафенета, паркирани коли, сергии и т.н. Именно този контекст на сградата е бил допустим в началото на века и желателен в периода на социализма. Съвременните ни картички не просто не репрезентират жителите на София, те до такава степен са изчистени от практики на обитаване, че поставят въпроса кой изобщо живее в този град. Ако реконструираме образа на софиянци през пощенските картички ще се окаже, че истинските живи обитатели на града са сградите. Те са живи през детайлите си, общуват помежду си в колажа на картичката, дори формират особени групови идентичности. Другите постоянни обитатели на градското пространство са “Globul”, “Elite”, Шератон, т.е. рекламните пана на мултинационални компании. Ако София от началото на века се е инсценирала като модерен град през разнообразието от общности, които присъстват в него, то днес София изглежда съвременна само доколкото има МакДоналдс, т.е. само през разнообразието от компании, които присъстват в града. Обобщеният образ на София е на музеен град от миналото, чието настояще е празно поле, очакващо подписа на Големия инвеститор.

София като виртуален балкански град

Полагането на София в контекста на Балканите е важно като възможност да се открият “общите места” на репрезентациите, които превръщат градовете в отчетливо балкански. Предварителната ми хипотеза беше, че визиите на балканските столици ще бъдат структурно еднакви, т.е. образите ще бъдат различни, но ще проявяват еднакъв тип схващане за града, ще избират типологично еднакви представителни места и ще имат “общи слепи точки”. За да проверя хипотезата си избрах няколко типологически представителни столици и анализирах репрезентациите им в официалните сайтове на общините: 

1. Атина като най-видимата балканска столица може да се положи като задаваща модел в региона. 
2. Букурещ като типологически представителна за волунтаристично конструирането на града през имитация на Париж. 
3. Скопие като пример за политически конструирана столица, т.е. формирането на града като столица става изкуствено през политическата воля, а не поради логиката на градското пространство.

“Общо място” в конструирането на тези столици е мощният акцент, поставен върху миналото. В някакъв смисъл наистина Атина е задала модела на това представяне. Присвояването на елинското наследство и неговото преекспониране, което позволява на Гърция да се конструира като “люлка на европейската цивилизация”, структурно се повтаря в репрезентациите на другите балкански столици. Те също избират някаква част от миналото си, която да доминира визиите им. По-съществено, обаче, е едно друго сходство и то е приликата по скриването. Атина в голяма степен скрива византийското си наследство. В сайта й разбира се присъстват византийски църкви, но количествено те са по-малко и са в отделна рубрика “византийско наследство” за разлика от Акропола, който е безспорната емблема на града. Букурещ има изключително интересен сайт. В него са поместени няколко виртуални картички, силно напомнящи картичките на София по асептизираната си визия, и огромно количество снимков архив от стария център, разрушен при Чаушеску. Що се отнася до Скопие той изглежда като религиозен център и акцент в репрезентациите му е поставен върху църквите, както и върху новия кръст над Скопие, построен при Любчо Георгиевски, т.е. скрива се всяка идея за мултиетничен град. През тези примери може да се покаже подобие в стратегиите, по които се конструират тези столици. Винаги се скрива онова, което е източник на противоречиви интерпретации и в този смисъл може да създаде конфликт. Византийското наследство е проблематично, то не може да се разчита еднозначно от външния адресат, но то е блокирано от ясен прочит и за вътрешния адресат. Споменът за Византия е травматичен, защото винаги напомня и за липсата на Константинопол. Това изобразяване през не-конфликтни топоси може да се очертае като ясна стратегия на балканските столици. Конфликтът не се адресира по никакъв начин. Това е особено видимо при сравнение с принципно различната репрезентация на Белгард, който превежда конфликтността на града в ресурс, твърдейки че едно е сигурно – “В Белград никога не е скучно”. Другите балкански столици, анализирани тук, напротив изглеждат скучни, защото затварят визията и не се конструират през образи, задаващи поле за различни четения. В някакъв смисъл тези столици са твърде “пригладени”, за да бъдат интересни. Конструирането на Балканите като поле на конфликти (Тодорова) задава предпоставките за такъв тип туристически репрезентации. Те трябва да съблазнят именно с обратното на очакванията и да конструират града като място на спокойствието. Затова градовете са повече сгради, отколкото стилове на живот. В някакъв смисъл измислянето на Балканите като “скучни” именно е интересно. Този тип репрезентации освен това показват, че все още важният друг за Балканите е Европа. Всяка от балканските столици се опитва да се представи като разпознаваема от Европа, екзотизацията на градското пространство дори протича през европейски референции. Атина е “люлка”, Букурещ – “малкия Париж”, София – “миналото на Европа”. Няма никакъв намек във визиите за общо пространство, което сближава тези столици, отвъд общото пространство на Европа. Няма и воля за търсенето на такова общо пространство. Това е още един аргумент за изтриването на всекидневни практики, които могат да покажат подобие, могат да превърнат столиците в балкански. Всяка една от тези столици инсценира себе си като част от едно национално, но никога регионално пространство, защото сравнението не протича между тях, а отвъд тях – на картата на Европа. 

Библиография:

Buck-Morss, S. 1989. The Dialectics of Seeing, MIT Press, Cambridge and London.

Donald, J. 1995. The City, the Cinema: Modern Spaces in: Jenks, C. (ed.) 1995. Visual Culture, Routledge, London and New York.

Jay, M. 1994. Downcast Eyes, University of California Press, Berkeley and Los Angeles.

Krauss, R. 1998. The Optical Unconscious, MIT Press, Cambridge and London.

MacCannell, D. 1999. The Tourist, University of California Press, Berkeley and Los Angeles.

Mirzoeff, N. 1999. An Introduction to Visual Culture, Routledge, London and New York.

Schwartz, V. 1998. Spectacular Realities. Early Mass Culture in Fin-de-Siècle Paris, University of California Press, Berkeley.

Slater, D. 1995. Photography and Modern Vision: The Spectacle of “Natural Magic” in: Jenks, C. (ed.) 1995. Visual Culture, Routledge, London and New York.

Бенямин, В. 2000. Озарения, ИК Критика и хуманизъм, София.

Георгиев, Г. и Е. Ненков (съст.) 1977. София. Дружба вечна и свята, София.

Гергов, С. и Г. Узунски (съст.) 1975. София, ДИ “Септември”, София.

Гумперова, М. (съст.) 1989. Поздрав от София, ДИ “Септември”, София. 

Кадийска, Т. и авт. кол. 2002. Разходка из улиците на София, изд. Крас плюс ООД, София.

Карадачка, Ю. и авт. кол. 1999. Столицата София, изд. Столична община и НКИА ООД, София.

Минева – Милчева, Ю. 2003. Пътеводител на софийските забележителности, Фондация “Българско културно наследство”, София.

Митов, Д. 1954. Центърът на София, София.

Неделчева, В. 1954. София – нашата прекрасна столица, София.

Николова, К. 2003. Пътеводител София, Тангра ТанНакРа ИК ООД, София.

Помадова, В., М. Станчева и С. Игнатиевски (съст.) 1959. София, ДИ “Наука и изкуство”, София.

Северняк, С. (съст.) 1967. София – столица на НРБ, ДИ “Наука и изкуство”, София. 

Тахов, Г. 1986. София – между две столетия, ДИ “Септември”, София.

Фуко, М. 1996. Археология на знанието, Наука и изкуство, София.

Юбилейна книга на град София (1878 – 1928) 1928. Печатница “Книпеграф”, София.

Юбилейна книга на град София (1878 – 1958) 1958. Издание на ИК на СГНС, София.

Юбилейна книга. София – 120 години столица 2000. Академично издателство “М. Дринов”, София.