Настоящата книга е последната, обобщаваща публикация на Визуалния семинар. В продължение на три години той беше платформа на художници, дизайнери, фотографи, архитекти и философи,  която се опита да се намеси в образната среда на София от периода на прехода. Семинарът изхождаше от убеждението, че София е станала непоносима за окото и ние, имащите отношение към нейната визуална култура, имаме дълг да направим нещо по този въпрос.  

Работихме в продължение на три години, създавайки индивидуални художествени проекти, публични форуми и препоръки към Общинския съвет.  Настоящата книга представя само “диагнозите”, т.е. аналитичната част от резултатите. Индивидуалните художествени проекти са вече представени в поредицата от книги, които Визуалният семинар издаде -  “София като гледка” (2004), “Око за бледия град” (2005), “Клишето: спомени, образи, очаквания”, “Градът като музей” (2006), “Образи на града” (бр. 1 на сп. “Критика и хуманизъм” за 2005).  Политическите препоръки по отношение визуалната среда, до които достигнахме (и около които все още тече дискусия), са представени във бюлетина на семинара, както и в други публикации.  Идеите, които формулирахме, са донякъде общи, донякъде индивидуални открития, донякъде – противоречия между членовете на самия семинар. В настоящата книга те са попълнени и с текстове на съмишленици, които по една или друга причина не са били директно въвлечени в работата на Семинара.

 

*  *  * 

По-горе казах, че София ни изглеждаше непоносима за очите: първоначално това не беше повече от личен опит и изстрадано убеждение. Имахме предвид вавилонския хаос от реклами и липсата на каквато и да е регулация, етични норми, кодове на учтивостта и приличието и пр. Интуициите ни включваха още много и разнородни  неща с “визуален коефициент”, създаващи образната среда около нас: мръсотията, разрухата, бездомните животни, цялостното “визуално замърсяване”, зад което прозираха тревожни социални процеси  -  незаконните обяви и афиши, безразборното и лошокачественото строителство без правна и урбанистична регулация, разрухата на културното наследство, кристалните хотели, които никнеха като гъби, без да се съобразяват с градския контекст и какво ли не още. 

В хода на семинара, тези еклектични (и както се оказа, понякога противоречиви) интуиции трябваше да бъдат обмисляни, дори критикувани и променяни.  Надяваме се, че в резултат на много усилия все пак сме постигнали определена зрялост на визуалните диагнози, които предлагаме.  

 

*  *  *

Да започнем с това, че всъщност “градът измъчва окото” е необичайна фраза. Казано метафорично, обикновено не градът измъчва окото, а обратното – окото измъчва  (т.е. владее, моделира, планира, разрушава и строи) реалния град. В модерната епоха погледът на просветената модерна власт е урбанистичен: око-разум, вариант на картезианското mathesis universalis. Той се опитва да обхване в единно цяло убягващите, разнопосочни и хаотични градски реалности,  да ги проектира върху плоска и обозрима равнина – карта, план.  

Тази операция има ефект както върху града, така и върху самия гледащ. Тя заменя града с идеята за него, а после прилага тази абстрактна и геометрична идея върху (срещу) самите градски реалности, които й се съпротивляват. Идеалният град, който през ХVІ и ХVІІ век в трудовете на Мор, Кампанела и Бейкън е само утопия, през ХІХ в. все повече става конкретен урбанистичен план, преустройващ реалното място за живеене – той срутва средновековни квартали, за да построи прави, широки булеварди, радиално събиращи се в просторни площади (както в Париж и Москва), прокарва булеварди-рингове (както във Виена и Будапеща), планира работнически квартали, още преди те да са възникнали (както в Берлин), грижи се за хигиената, строи водопроводи и канализация, създава модерната морфология на града: индустриални зони, търговска част, мрежи от стандартизирани образователни и здравеопазващи институции, жилищни квартали, културни обекти, зелени площи и инфраструктурна мрежа. Това не е просто архитектурна модернизация, а цялостна социална политика, в която, ако перифразираме Бенямин, “конструктивният принцип налага своето господство” – при това не само в архитектурната среда, а и в живота на градските обитатели.  Рационализиран и нормализиран, този колективен живот е вкаран в модерни управленски рамки: социалните му йерархии, както и преди, имат пространствен израз, но сега основните места и сгради не са символи на монархическата мощ и слава, а са видими, публични и достъпни, направени за масова употреба от самия колективен и разумен Суверен – Народа. Градските функции са пространствено артикулирани (или, което е същото, градските  пространствата са демократически функционализирани) и това е направено в рамките на една обща пан-оптическа схема: ясно е къде се работи, къде се почива и спи, къде са забавленията, къде е позволената и къде забранената, “червена” част на града. Планирани и прокарани са маршрутите на градския транспорт, създадена е новата инфраструктура (водопровод, канализация, доставка на енергия - въглища, по-късно електричество, газ, доставка на информация и комуникативни услуги – пощи, телеграф, телефони, по-късно и други канали на информация). От абстракция и утопия соларният пан-оптизъм на модерната власт постепенно е превърнат в действаща микро-норма, която се е намесила във всички точки на градското пространство – и чрез регламентация на различни пространствени участници е започнала да определя поведението на обитаващите или прекосяващите ги хора.  Тя отчасти е “построила” нов град, разрушавайки и преустройвайки средновековния – но не отчасти, а изцяло е задала новия режим на живеене в него, предписвайки включително и новия режим на “гледане” и производство на образи.  

Що се отнася до последното, Бенямин посочва допълнителни симптоми на този пан-оптическия процес: епохата, в която възниква градът-машина, е тази, в която възниква и фотографията като първо производство на машинно-възпроизводими образи, това е и епохата, в която възникват зрелища като панорамите и наративни форми като “панорамната” литература. Можем да добавим и по-малко “визуални”, но достатъчно “панорамно-обобщаващи” феномени като възникващата социална наука, изследваща онова, което Огюст Конт нарича статиката и динамиката на социалното цяло: статистиката, демографията, науката за управлението и пр. Казано с обобщеност, подходяща за целите на настоящия софийски, текст,  това е епоха на централизираната, рационалната, технически възпроизводима, властова обозримост. Нормативността на последната се изразява освен в строителните и подреждащи функции, и в това, че тя маргинализира  частните гледни точки и техните случайни перспективи (те не могат да се намесват в структурата и функциите на града-машина). Площадите са проектирани така, че просто изискват властови начин на гледане “от центъра”, а градската управа налага не само урбанистични планове и схема на градския транспорт, а общи правила, регулиращи привидно частни пространства: тя задава хигиенни и здравни норми, норми на строителство и сигурност (включително отстояния на частни къщи и покриви, форма и цвят на фасадите и пр.), достига дори до регулация на начина, по който индивидите пресичат улиците или според който трябва да си хвърлят боклука.

След средата на XIX век повечето европейски градове са вече организирани така, че от една точка на надзор – градският център – да може да се контролират и администрират населения, работни цикли, динамика на придвижване, търговски обмен и пазари, достъп до гражданско участие, сигурност и полицейски контрол. Разбира се – и визуалното производство: градът-мащина създава свой визуален режим.  Центърът е не само функционалистки възел, а концентрира в себе си и собствените репрезентации на модерната власт. Феодалното и монархическо наследство, заедно с образната среда, която го въплъщава, обикновено е трансформирано в публично и държавно;  сградите на изпълнителната и парламентарна власт, културните галерии, музеи, библиотеки са вече “народни” и “национални” – и показват това чрез отстраняване на монархически и аристократически символи и и нови “национални” надписи, статуи, барелиефи, орнаменти и украси. А гигантските офицални площади и тържествени държавни постройки са окичени с демократични паметници, национални знамена и гербове, политически емблеми - те са се превърнали в модерни ритуални места и места на паметта.

Чрез тази централизирана и рационализирана концентрация градът прави видима една по-висша власт от тази на конкретните властници – той прославя не властта на една или друга династия, на краля или на местния феодал, а абстрактната власт на прогресиращия през историята Суверен-Народ, представена /с право или не/ като власт на управленския и инструментален Разум. Видими в правите улици, във високите сгради, в бързия транспорт, във функционалното урбанистично разпределение на градските елементи, в мощните инженерни съоръжения и немислимите преди технически конструкции (“постижения на прогреса”) са именно общите модерни принципи: техниката, рационалността, централизираната власт, редът, социалното инженерство, индустрията, произвеждаща мощ, лукс и богатство, администрацията, произвеждаща ред, сигурност и контрол.   

Извън кръга на видимата градска повърхност е изтласкано онова, което се модернизира трудно и по-добре въобще да не се гледа: ненужните, болните, инвалидите, криминалните елементи, мръсотията, разрухата, мизерията, стигматизираните общности... Те са локализирани в непрозрачни за външния поглед “други места”, които скандализират и преобръщат социалния прорядък -  в затворени и опасни гета, в мрачни предградия и болнични заведения с особен режим на достъп и особено предназначение, в затвори с високи стени. Властта-поглед задава зоните на видимост/невидимост: видими са собствените й, опространствени, застинали в регламентирани пространства, принципи – рационализъм, функционализъм, прогресизъм, политическо представителство, контрол, дисциплинарност, микро-физичност. Невидимо е онова, което те не могат да преодолеят.    

Цялата процедура по модернизация, както посочва френският философ Мишел де Серто, надарява реалния град с няколко идеални качества. На първо място го превръща в ограничено пространство (нуждаещо от непрекъснато чистене на “чужди тела”, от изхвърляне на физическите, социални и ментални отпадъци зад собствените граници), на второ – придава му единна социална субектност (сякаш персонифициран, градът заменя реалните социални субекти,  измества разнородните индивиди и групи на живеещите в него), на трето – крие историческата му многопластовост и му придава идеална синхронност, която скрива анахронизмите, конфликтите и неедновременностите. Да добавим, следвайки де Серто, че тези идеални качества получават не друг, а тъкмо видим израз: “чистото, обозримо пространство”, “градската единност и едновременност” са символизирани по най-различни начини в самото градско пространство: като билбордове с градската карта, обсипващи града, за да се ориентират минувачите, като множество часовници, пръснати из града, показващи едно и също време и синхронизиращи всички процеси. Видими са и в табелите с посоки за движение към отдалечени квартали – правейки тези квартали символично присъстващи в точката на обозримост. 

От своя страна “соларният” паноптизъм на погледа изважда самия гледащ от безброя на минувачите и жителите – той пространствено отделя властта от нейните поданици.  Всевиждащият градостроителен Субект сякаш се рее високо над “обектите”, чийто живот планира и управлява.  Откъснат от всевъзможните грижи и занимания на градските тълпи, той е надарен с благородна дистанция,  всезнание и божествена мощ, с обобщаващ мащаб и легитимност: той сякаш слива в себе си фигурите на естетстващия воайор, просветения монарх-администратор и социалния инженер. 

Обикновените жители на свой ред скитат и живеят града отблизо, употребяват, злоупотребяват и адаптират по своему неговия ред – без обаче да го виждат в цялост (тях де Серто оприличава на прегърнали се любовници, така притиснати един в друг, че не могат да се видят). Те са освободени от отговорност за социалния ред в този град и най-често престават да го разбират – градът започва да им изглежда като външна, хаотична и враждебна джунгла (оттук разпространените митове в литературата за града, за неговите “потайности”, за това че той е  “Вавилон”, “Содом и Гомор” и пр.). Градът е нещо заплашително и хаотично или пък обратно, нещо ирационално, непостижимо и прекрасно – минувачите се превъръщат във запленени “фланьори”, шляещи се из лабиринтите на необозримите му улици и пасажи...  Само публичната роля на гражданина, а не на жителя или “минувача”, позволява градът да бъде видян за момент като “цяло” и да бъде направен опит да се употреби по политически начин, различен от този на централната власт. Опирайки се на принципите на демокрацията, свободата и правата на човека и гражданина, индивидът може в определени случаи да престане да се шляе и да се включи в протестиращите тълпи, излезли на улиците заради определен интерес или кауза: гражданинът може да оспори властта, да иска справедливост и пре-разпределение, включително на “пространствените” блага на града. Тогава градът, както и социалният ред му изглеждат иначе – обозрими и разрушими. 

 

*  *  *

Късно-капиталистическата ситуация, в която неолибералният пазар е надделял над политическата сфера, а политическото е загубило своите свето-строителни и пан-оптически амбиции, променя съществено режима на отношения между града и погледа: мегаполиси като Лос Анжелис, Сао Паоло, Париж или Мексико сити най-добре илюстрират това. Визуализираната, натрапчива и хаотично-множествена vita activa вече е спечелила битката срещу  невидимото Око на vita contemplativa, което в ранната модерност е притежавала мощта на демиургическия урбанизъм. Днес демиургическото око е загубило сила и височина и вече не задава нормата на градската визуалност: не съществува задължителна за всички, привилегирована гледна точка, от която самият град, “градът като цяло”, да бъде наблюдаван. Предишната норма на окото (която е норма на легитимна власт и организация на социума) сякаш се е сгромолясала сред градските тълпи, и се е пръснала в безбройните кристалчета на близките минувачески перспективи. От теоретически и властнически, погледът е станало фасетъчно-практически, демократичен и множествен, въвлечен в отделните индивидуални и всекидневни траектории: станал е случаен. 

Демократизацията, обаче, има своята цена, защото от високомерен владетел и инженер на социалната тъкан, Погледът е деградирал до визуална жертва, загубена в тълпи от други жертви. Или, по-добре, до визуален консуматор сред свръх-предлагането на образи. Обикновените очи на разхождащите се из града моментално попадат във властта на милиардите визуални импулси, дразнения и образни послания, манипулации, провокации, съблазни и скандали, с които мегаполисът ги атакува.  Това феминизира очите на жители и минувачи -  раз-концентрира ги,  мулти-фокализира ги; те се изплъзват от централната политическа опека, за да попаднат в друга власт –хипнозата на лавинообразното образо-производство, иманентно на пазара, замайването, причинено от безброя на пъстрите градски практики. Очите непрекъснато приемат множествени социални сигнали, които града изпраща, те постоянно биват хващани в театралните и симулативни игри, които градът играе с тях. Самата политическа власт вече не е пан-оптическа, защото вече не тя гледа, а  бива гледана – превърнала се е в само един от безброя социални феномени, които се борят за видимост.  Ако не бъде ефектна, политиката рискува да не бъде забелязана – тя  вече се конкурира на равни основания с цялата урбанистична пъстрота. По тази причина политици, министри и президенти се появяват непрестанно и с цената на всичко по телевизии и медии: те воюват за видимост, конкурират се с татално визуализирания град за вниманието и симпатията на неговите зрители. 

А градът от своя страна сякаш е изгубил всяка обозримост, станал е по-голям от много национални държави, разлистил се е в неизброден образен хаос, из който сноват пресичащи се, натрапчиви, взаимно-несъвместими и конкуриращи се визуални потоци, всеки от които не оставя окото на мира. Той се е изплъзнал на тоталната прозрачност, и идеята за рационално-оптически контрол, но с това е дал простор и на тъмнината. 

 

*  *  *  

Нека все пак да се опитаме да трасираме няколко посоки във визуалния хаос на мегаполиса – типичния постмодерен град. В него, трансформирано от субект в обект (или по-добре в мишена, жертва, прелъстявана жена), окото губи суверенната си активност по няколко линии. 

Първата, както казах по-горе, е  пазарна – то вече не е активен, насочен конструктивен лъч, а вход, притегателен фокус. Превърнало се е в оспорван адресат, който дори против волята е осъден да стане “клиент”  на агресивните, конкуриращи се рекламно-комерсиални практики в града.. Тяхна основна техника са съблазняването и визуалната театрализация: те проектират върху различните екрани на града (пана, транспаранти, билбордове, лога, фирмени знаци и пр.) самото несъзнателно Желание на неговите жители. Продаваната стока трябва да бъде по всевъзможни начини асоциирана с техните полусъзнати копнежи, страсти, скрити фантазми и еротизми, под-прагови страхове, мании, дори погнуси. А в последните години все по-често става дума за life style реклама, в които не се рекламира директно самата стока, а е намекнат един цялостен мечтан начин на живот – сякаш рекламите правят моментен пробив в градското тяло и отварят в него внезапни утопични прозорци към други, далечни и щастливи консумативни светове, които все пак са “на една ръка разстояние”...  Претоварването с реклами може да се превърне в своеобразен естетически ексцес, който да придобие собствена визуална стойност: както Лъчезар Бояджиев посочва, на Time Square в Ню Йорк е просто забранено отсъствието на светещи реклами по фасадите. Истанбул е постигнал своеобразен рекорд като е качил реклами /макар по-често под формата на надписи/ по всички етажи на многоетажните здания, превръщайки самите фасади в многопластови и разнопосочни рекламни послания. 

  Втората линия е свързана с новата чувствителност, която гледащият трябва да придобие към хетерогенната градска среда – той трябва да е “грамотен”, да разчита нейните знаци,  за да бъде адекватен (а често и за да оцелее)  в мегаполисната джунгла. Невидима преди, сега на погледа се предлага цялата етническа, религиозна и социална пъстрота на града; към това се добавят и стиловите сблъсъци между различните негови исторически пластове. За да се ориентира, минувачът-зрител трябва да може да чете знаци и емблеми на различни групи, азбуки на субкултури, етноси и религии, да се справя с почерци на поколения, живеещи в различни исторически светове, да разграничава епохи, паметници и архитектурни наследства, да привиква с лозунги на всевъзможни политически партии. Трябва да е поне отчасти в състояние да разшифрова визуалните кодове на явни и тайни общества, значки на клубове, графити на улични художници,  лога на фирми, послания на филантропични дружества, одежди и хоругви на странни секти. Предишната строга карта, с която градът се е изправял пред очите на администратора, е изчезнала – мегаполисът се е разпръснал в шарена мулти-културна, мулти-религиозна, мулти-историческа и мулти-поколенческа мозайка, почти невъзможна да се обозре, още по-трудна за управление и контрол. Новата структура налага децентрализация на властта, прехвърляне на повече пълномощия на местните общини и пр. В образно отношение подобен град, както казва Александър Гелий, предизвиква “световъртеж на репрезентациите”, замайване на гледащия от количеството културни вселени, с които всекидневно се сблъсква, възторг и страх от пъстротата,  хибридността, а понякога и абсурдността на техните съчетания: затова компетентността на окото се постига много трудно.     

Но когато се променя режимът на видимост, същото се може да се очаква и за неговата обратна страна. На пръв поглед в своята “политика  на невидимост” мегаполисът не се различава значително от модерния град. Сякаш по същия начин, както ранните модерни градове, той изолира криминални елементи, луди и просяци в съответните заведения със затворени врати, прави опит да скрие Различните, както и всички неприятни екстремуми на градския живот. Друг е въпросът, че въпреки този опит, тяхната “управляемост” си остава проблематична. Тъй като технически и административно тя е ужасно трудна задача, по улиците на свърх-големите градове често избухват расови, социални или религиозни вълнения, а ексцесите на Другостта са видими и участват в театрализацията на града. 

Нормата обаче, така или иначе, изглежда модерна:  всичко, което излиза извън рамките на консумативният все-пазарен оптимизъм и експресивният индивидуализъм  (или “груповизъм”) няма визуални права, и би трябвало да прониква в режим на видимост само по “нелегален” начин. Под хилядите ярки капиталистически плата, които градът натрапва на очите, той продължава да крие неосветени асоциални ъгли, срамни гънки на градското тяло - самовъзникнали гета, младежки автономни групи, самонастанили се в разрушаващи се сгради, неопределими, отпадъчни същества, мрачните маси от емигранти, чийто бавен, невидим живот пълни мазета и бидонвили, бараки и фургони, слънчеви психиатричните заведения със затворени врати, традиционни затвори и арести... Поне според нормите на градската управа това следва да бъдат невидими топоси: в тях не ангелите, а камерите не бива да да пристъпват. 

Всъщност визуалният режим тук е по-сложен: става дума за особено преплитане на видимост и невидимост. Защото невидими като документирани реалности, подобни “други” места са видими в специфични недокументални жанрове –  horror story и porno. 

В повечето гигантски градове определени квартали и предградия задължително култивират «страхова» или «развратна» аура,  - те не крият своята слава, а я показват и продават. В контраст с чистите и цивилизовани градски части, мръсните гета и  бидонвилите сякаш  искат да ти натрапят отсъствието на контрол и градска грижа, да  внушат, че си уязвим и заплашен. А кварталите на секс-индустрията са превърнали в тотална порнографска видимост, онова, което само преди 40-50-години би скандализирало всеки «нормален» поглед: те не само допускат образите на предишните «перверзии» и «пороци», но ги превръщат във витрини, в life sex shows, в гигантски рекламни bilbord-ове, в годишни фестивали и панаири на секс-индустрията.   

По времето на Евгени Сю това са били градски потайности – сега са визуализирани и хиперболизирани градски явности. Машината за производство на пост-модерни образи се е задвижила на обратен режим: върху специфични части от града тя разиграва сенките на онези архаични страсти,  които паноптическата машина на рационалния град е искала веднъж завинаги да изключи: нещо като фокусирано призоваване на ужасните духове на определени места, вместо пан-оптически екзорсизъм. При това локалната образност преминава в над-локални образни потоци: реалните гета и бордеи на мегаполиса биват всекидневено “удвоени” от сензационни новини, от жълта преса, филми, телевизионни сериали, криминални и еротични бестселъри,  които размножават градските легенди и потрисащите слухове. Местата се емблематизират -  стават много повече топоси на въображението, отколкото на градската карта. Тъкмо като такива те имат изпълняват задачата си:  да  приютяват немислими по своята жестокост убийства, срамни приключения на  болни и развратни тела, бавно зреещи грандиозни катастрофи, биологични и технологични Франкенщайн-и...  

С постмодерна пазарна рационалност машината за образи е превърнала града-дом (на немски Heim), понве в тези точки,  в неговата   противоположност – в зловещи, странно-чужди не-места, които Фройд нарича “unheimlich”. А самото unheimlich е включила в интензивния  визуалния пазар –  мултиплицирато то е в безброй кримки и horror stories, осигурила му туристически успех на «червените» кваратали, превърнала е в екскурзоводски турове местата на градските проклятия, призраци и ужаси.    

  Т.е. подобно на модерния град, мегаполисът  крие интернира и маргинализира. Но прави това по парадоксален начин: скривайки своите престъпления, болести,  бордеи, мизерии, лудости зад... собствените им хиберболични, изтеглени в сферата на фантазмите, образи. Най-невидимото нещо е .... самият екран; и реалността на Другото изчезва, скрита зад фобийни и еротични образни игри, прожектирани от въображението върху самите реални “други” места – но  в многократно преувелечен, зловещ или гротесков вид.  Това е нов визуален режим:  невидимост, предизвикана от ...  свръх-видимост на фантастичните двойници.   

 

*  *  * 

По начин едновремено аналогичен и различен,  мегаполисът е започнал да крие и собствената си рационалност - технологичната си и урбанистична инфраструктура, която продължава да бъде по-съществото си модерна. Дали причината не е, че режимът на пост-модерно въприемане на технологията вече не е свързан с гордост, а със страх? Предишните инженерни конструкции, локомотиви, индустриалните системи със своите комини, технологичните чудеса и знаци вече не се изправят патетично пред очите, за да означат марша на Прогреса, мощта на Техниката и властта на Разума. Тъй като големите разкази за Прогреса и Еманципацията не са в състояние да излъчват вече фантазматична енергия, репрезентациите на “конструктивния Разум” и Голямата индустрия са заменени от образите на индивидуалната консумация. Конструктивната (“тектонична”) структура на сградите, така обичана от архитектурния модернизъм, е престанала да бъда естетическа самоценност. Тя днес е скрита зад пост-модерната игра с фасади, иронични орнаменти, цитати и кавър версии на архитектурната история. Същото е сполетяло всички инфраструктурни канали: днес не само водопроводът и канализацията, а и въздухо-проводите, електропроводите, оптичните проводници и човеко-проводите (метрото) са невидими: те потъват под повърхността или се издигат на пилони високо над равнището на погледа (магистрали, градски влакове, S-Bahn) и пр. (Впрочем тъкмо тези инфернални пространства – канализация, тунели на метрото, самотни инфраструктурни обекти от типа на подземни паркинги са също страхови сцени на мегаполиса). Летищата са далеч извън града, телефонните кабели вече не опасват градското небе, защото комуникациите са под земята или са в загадъчен за обикновения човек сателитен и wireless режим. Макар небостъргачите да са все още по местата си, дори те вече не натрапват на очите смайващата си технологична невероятност – повечето от тях вече приличат на сценографски проекти, декори, могат да се маскират като обикновени реклами – в Банкок, например, има небостъргач, чиято фасада е просто скрита от огромен образ на минувач – и, разбира се, не кой да е, а самият “Джони Уокър”, keep gоing… 

Т.е. техно-цивилизацията и предишният пан-оптизмът, които са направили огромния град възможен, днес сякаш се стараят да изличат себе си от неговите екрани. Макар определящи за начина на живот в мегаполиса, те сякаш искат да се приравнят на градските практики, да се представят като незаслужаващи внимание, почти природа, най-добре ако е възможно да се слеят с градските пазарни и еко-системи. Т.е. те вече нямат визуална стойност сама по себе си. 

 Също както социалната Другост и технологичният скелет на мегаполиса има само един шанс да попадне в режим на видимост – когато е в кризисен, катастрофичен режим. Тогава той произвежда сензация и заплаха – визуален материал, подходящ за екраните на градското несъзнателно, редом с други мании, страхове и апокалиптични визии, които градът непрекъснато инсценира. И световната телевизионна публичност, и самите парижани “видяха” предградието “Сен Дени”, когато третото поколение на магребските емигранти започна да пали коли, за да маркира с това социалната си безперспективност. По същия начин мадридската гара и лондонското метро станаха видими, едва когато влаковете започнаха да експлодират от бомбите на Ал Кайда, а превърналите се почти в част от природния “sky line” на Манхатън Близнаци родиха най-ужасната театрално-реална гледка на XXI век (цитираща филми като “Годзила” и “Армагедон”) – всички, абсолютно всички по-света наблюдаваха потъването на новия Титаник, сблъскал се горещия айсберг на тероризма, потъващ с тържествен гръм под апокалиптичните облаци на разрухата, сред парите на топящия се алуминий и ятата от офисни документи.  

Има още една, последната посока в мегаполисния хаос, която ще се опитам да трасирам. По-горе описах как мегаполисът се е разделил с най-важните подаръци на Модерността, за които говори де Серто. Той е загубил единната си субектност, която се е опитвала да го контролира и строи от своя център градските пространство и живот, задавайки и визуалната им норма – днес те са скандализирани от историческата множественост, от демократическата дисперсия, от етническо и социално многообразие. Но той започва да губи и последния си рубеж – своята ограничена, ясна пространственост, която го е правела “град”. Във епохата на медии и виртуални комуникации се променя мястото и функцията на самите градски граници. Далечното, трансконтинанталното, света като цялостна виртуалност присъствуват навсякъде, във всеки домашен компютър, във всеки Интернет-клуб. Пол Вирилийо по забележителен начин показва това върху проблема за градската сигурност: охраняваните граници не пазят града отвън, а се иманентизират, камери обсипват улици, сканиращи портали и проверки за оръжие има далеч не само на летищата, “граничният контрол” спрямо тероризма може да се намеси във всяка точка на неясната градска територия, във всеки момент, на всяко място, дори  в самолетите и влаковете, които напускат града.  

 Мегаполисът вече не е онова очевидно и хомогенно градско място, териториална тоталност, в която се пресичат и стават възможни всички социални, икономически, комуникативни, естетически и пр. взаимодействия. Той се отваря, разтяга се в мрежи, връзки, комуникации, става “прекалено отворен, пре-експониран” (overexposed).  Пол Вирилийо пише: “...геодезическото му капацитет да определя единството на място и време за всички социални действия днес влиза в директен конфликт с структурния капацитет на средствата за масова комуникация” .    

Трябва да се подчертае, че Вирилийо няма предвид само масовите комуникации в тесния, телекомуникационен смисъл, а говори за най-широко разбирани социални обмени  – за това, че маршрутите, взаимодействието, обмяната на хора, машини, пари, образи, социални практики вече не признават границите на полиса за своя естествена сцена на случване,  предел и референциална система. В урбанистично и икономическо отношение де-локализирането на града се изразява в преобразуване на традиционното отношение  “център – предградия” (оттеглянето на богатите в престижни residence areas, безмерното разтягане на предградията, които започват да имат свои локални центрове (молове), обезлюдяването и гетоизирането на градските центрове, живеещи само през работното време на банки, офис-сгради и правителствени учреждения. От гледна точка на производството и екологията предишните индустриални периферии на богатите световни градове се “чистят” от мръсните производства и индустриалните квартали, които се местят на десетки хиляди километри, следвайки евтината, пост-колониална работна ръка  (останали безработни, местните те пък заемат централните гета).   

От визуалната гледна точка, която ни интересува тук, пост-капиталистическият гигантски град става система от екрани на които дефилират в хаотичен, нерегулиран стил разни гледки: това са етно-пейзажите, техно-пейзажите, идео-пейзажите и финансо-пейзажите, анализирани от Ападурай. В него идват или дефилират най-шарени миграционни потоци, които оставят навсякъде своите следи; от пазарна гладна точка той бива все повече превзет от глобални образни вериги, от виртуални хибриди, пренебрегващи местните и атакуващи направо световни клиенти и публики. Глобалните видео-пана, МTV-клипове, космополитни интер-фейси, световни бил-бордове, които притискат към земята местното бедно и самодейно образо-производство.  Реалните високи сгради или оживени кръстовища за рекламодателите са просто един екран за излагане в повече –  един, между много други (една и съща реклама може да се наблюдава на билборд, по телевизията, в Интернет, може да я видиш в България, Франция, Тайланд, Щатите...,  може да слушаш нейния радио-вариант и пр.). Т.е. градските места започват да губят разликата си от медиите: те стават една малка част от безброя на международните телевизионни канали, локални или световни електронни форуми, милиони chat rooms, лични блогове, wireless връзки, потоци от данни, сканирани и изпратени образи. По сходен начин се разтваря във въздуха и разликата между реални публични форуми и всевъзможните talk show, дискусионни групи на диаспората или на фен-клубоовете на определен град, държава, както се губят разликите между реална беседа “лице в лице” и всевъзможните дистантни информационни контакти (разговори по мобилни телефони, Skype, чатиране...). Казано обобщено,  в този “прекалено открит” вариант виртуалната култура е до известна степен “отменила” реалното пространство, а с това е ревизирала такива възлови отношения като “вътре – вън”, “дом – град”, “публично – частно”, “свое-чуждо”. Анализаторите говорят за този ефект на “де-локализация” на града, който е свързан с “обезтелесяването” на индивида и своеборазното изчезване на фланьора и минуваческите тълпи. В момента на преход от модерния град-машина към “информационния град” вече не е нужно да се шляеш по улиците, за да изживееш различието и многообразието – поместени “никъде”, индивидите сърфират в други електронни светове, превръщат се в “motiles”, неподвижни същества, придатък към своите компютри.   

София като екран на прехода

Дотук описвах визуалните режими на два идеални типа – модерният град и глобалният мегаполис. Те ще ми послужат по-нататък като координатни системи, чрез които ще се опитам да говоря за София и за това, което Визуалният семинар установи за нея. Ще търся разликите, а не “отклоненията”: горните идеални типове са просто познавателни инструменти, а не норми, които българската столица непременно трябва да следва. Т.е. ще се опитам да опиша пост-социалистическите и балкански специфики на София, а не някакви “девиации” от идеални стандарти, които се налага да бъдат постигнати.  

Основната идея на настоящия текст го сродява с визуалната социология. Предпоставено е, че социалните процеси и социалните конфликти не се случват невидимо, а имат ясен визуален коефициент, въпросът е да знаем къде да насочим погледа си и как да разчетем, това, което виждаме, как да анализираме и синтезираме визуалните данни. Методът ми разглежда градското пространство сякаш е “екран”, където социалните процеси имат разнообразни проекции. Последните далеч не се изчерпват в директно производството на образи, реклами, нито дори с цялостната визуализацията, характерна за “обществото на спектакъла” – макар че в това отношение София, както всичко градове на прехода към пазар, преживя невероятен бум. Моят подход приема, че всяка градска практика – обитаването, поведението на улицата, пазаруването, кварталните контакти, транспортът, строежите, надписите и всичко друго, което съставлява разноликия живот на един град – притежава собствен визуален потенциал. И че визуалността на града представлява конгломерат от хетерогенни визуалности, който градската “екранност” «снема» върху себе си и има тенденцията да представи като хомогенно визуално поле за консумация. Опитвам да анализирам разнородното: едновременно образо-производството в точния смисъл на думата, но също и визуалния аспект на всекидневни  поведения, суб-култури, политически програми, нови места и техники на обитаване на града, анонимни урбанистични процеси и институционални сблъсъци – тъй като всички те излъчват своя образен принос в сложната визуална мозайка на София. Старал съм се да очертая определени конфликтни линии в тази мозайка, която има и своята историческа драматургия (условно назована от мен “Първо” и “Второ действие”). Водещата е метафората на “гледката”, а фигурата на наблюдаващия се колебае – от участник в първо действие към зяпач (фланьор) във второ.   

 

Първо действие 

Градът като демократичен театър: новите игри на старите сцени

В първите една-две години след 1989 София, подобно на много други градове в Източна Европа, беше арена на протести и митинги. Техните лозунги бяха свързани с демокрация, многопартийна система и “живот в истината” (Вацлав Хавел). На друго място съм се занимавал с прекия политически и публичен смисъл на този масов протест, тук ще се  интересувам само от неговия визуален ефект. Вън и независимо от своите конкретни политически цели, протестиращите непреднамерено произведоха гледка, чиято  естетика и динамика искаше да скандализира тоталитарния град. 

Всъщност и по времето на комунизма урбанистичната структура и архитектурата на София не бяха типично тоталитарни; градът си остана особен исторически хибрид. Той в никакъв случай не беше преобразен от комунизма толкова, колкото Москва, не се беше налагало да се строи наново след войната – както Варшава,  не беше така ужасно разсечена от грандоманските визии на своя лидер като Букурещ на Чаушевску, нито имаше такива знакови “пролетарски” улици като „Karl Marx Allee“ в Източен Берлин. Още от преди годините на комунизма градът винаги е имал нещо балканско, фамилиарно, предмодерно - и в този смисъл анти-тоталитарно. Това винаги е бил град труден за централно управление, далече от чистота на модерния “пан-оптизъм” и Беняминовата “видимост на конструктивния принцип”. В периода след Освобождението до Втората световна война, столицата на новоосвободената държава израствана по-скоро хаотично, без ясен градоустройствен план, пазейки своите предмодерни махали като основни градски единици,  с избухващи кампании на хаотично застрояване. Тя доказва своята модерност не толкова чрез някакъв централизирано, функционално-урбанистично ratio, а по-скоро чрез знаково де-ориентализиране - строене на емблематични сгради и показно наваксване на цивилизационни придобивки. По подобен начин се изгражда и модерна инфраструктура. Изследователи на София показват, че последната, макар схващана като “прогресивна”, навлиза с бавни темпове и за дълго остава финансово проблематична. Водопроводът, електричеството и траснпортът са неравно разпределени, недостатъчно функционални, лошо подържани /липсват специалисти/ всъщност слабо усвоени от разнообразните групи на софийските жители, които не винаги искат да промянят своите предмодерни навици.  По относително тесните улици на София /дълго време е павирана само централната част/, паралелно с исторически пластове останали от римските, византийски и и османски векове, с годините започват да се преплитат разни архитектурни стилове, някои от които дело на чужди архитекти, други на завърнали се от чужбина българи /първият български архитектурен факултет е открит чак през 1942/ – национален романтизъм, софийски сецесион, и предвоенен модернизъм или “зрял” следвоенен модернизъм. До “представителните” сгради квартали обаче съседствуват самовъзникналите без стил, бедняшки Ючбунар и Коньовица, емигрантски квартали със по-скоро селски къщи с дворове и градини /между ”Лагера” и “Павлово”/, а в далечните предградия социализмът ще прилепи по-късните панелни сателитни градове “Младост” и “Люлин”, интегрират  огромни селски населения с предмодерен манталитет в градската среда.  

 

*  *  * 

“Нежната революция” обаче нямаше отношение към тази исторически сложила се комплексност на града. По линията на контрастта тя направи видима само онзи негов пласт, който имаше отчетлива комунистическа знаковост – т.е.  извади и пародира униформеното архитектурно послание, сходно с това на много социалистически столици. На всичко, което беше асоциирано с комунистическия апарат, което излъчваше безлична колективност, историческа тържественост и оптимизъм, му предстоеше да преживее травестии и пародии.  В  София този архитектурен пласт беше опредметен в сталинския барок, завлядял с централната си симетрия и тежките си колони градското ларго, в полит-естетика на Партийния дом, гледащ очи в очи паметника на Ленин (от своя страна вперил поглед в бъдещето), в мумийното излъчване на Мавзолея, сглобяващ символния ред на комунизма, в безбройните димитровски, партизански, яташки статуи, паметни плочи, декорации, сменяеми и несменяеми лозунги, имена на улици, булеварди и пр. 

Спонтанните, пъстри тълпи от различни хора, които не само протестираха, но заедно с това се радваха, пееха, и празнуваха собствено си осмеляване, които се държаха (движеха, подскачаха, танцуваха, викаха) както си искат, инсценирайки собствения си “произвол” с добродушна, игрова ирония, бяха в контраст, дори и в конфликт с цялата система от опространствени знаци на властта в комунистическа София. Те се движеха, събираха и разпадаха тъкмо на такива емблематични за комунистическата власт места, но без да се съобразяват с тяхната властовата перспектива, поведението им поставяше в иронични кавички площадите и трибуните, от които преди Партийното око трябваше да поздравява манифестациите на сплотени пролетарски маси. Всевъзможните отенъци на опозиционното синьо и човешката шарения заливаха избеляващото червено на изостанали знамена и петолъчки. По свое усмотрение демонстрантите блокираха движението, шестваха със свещи там, където преди дефилираха ракети и танкове, обграждаха и бламираха официални публични сгради.  Новите публични акции се извършваха “в гръб” (или, бахтиански казано, срещу долницата) на правителствените бастиони – демонстрациите вече бяха преместили новия, духовен център на града зад Партийния дом и Народното събрание, с лице срещу православния силует на софийската катедрала. 

Непрекъснато бяха извършвани “вандализми” – така поне ги наричаше комунистическата преса. Всъщност София се бе превърнала в сцена за символни обругавания и травестии на архитектурните съсредоточия на комунизма. Те обаче спонтанно се придържаха отсам границата на насилието, бяха по-скоро игрови пърформанси  –  мавзолеят на Георги Димитров беше нашарен с надписи и буквално препикан, паметникът на Червената армия – боядисан с кървава боя, правителствени и партийни сгради, както впрочем и целият град – обсипани със смешно-неприлични графити срещу комунистическия режим.   

Така на нивото на публичното представление се пародираха всички комунистически кодове на града: едно ефемерно, ново и радикално, често обсценно образо-производство, конфронтирано с вкаменената визия на комунистическия тоталитаризъм. Софиянци инсценираха като гледка сблъсъка между тоталитарното урбанистично пространство и новите публични празници на свободата, в които имаше прости послания и много радост и иронична игра със символи.  

Лозунгите правеха видими и чуваеми, не някакви неочаквани, а базови, самоочевидни неща: “Демокрация”, “Гласност” “Истина”,“Плурализъм”, “Ние сме народът”; т.е. ставаше дума за свободата, правата на човека и народния суверенитет, за публичната истина и социалната справедливост. Това бяха традиционни ценности,  които не напускаха легитимациите на Модерността, (за Източна Европа те бяха немислими в рамките на предишните комунистически режими). Тяхната семплост позволи на западни коментатори да нарекат събитията “консервативна революция” и “реставрация на нормалността”. Твърдеше се, че тези процеси са философски тривиални – не раждат нови идеи и са не повече от празнуване (до известна степен наивно) на самите либерални основания на Модерната епоха.  Към това се добави и обвинението, че, сами носещи тоталитарен маниталитет, протестиращите  не правят нищо повече от това да инсценират един тотален модерен Субект (Народа) срещу друг (Полицейската държава), с което  всъщност възпроизвеждат онзи колективизъм, който отричат.  

Авторът на настоящите редове не споделя това мнение. Всъщност в “нежните революции” имаше нещо от “рефексивната модерност” – в тях модерната епоха се обърна сама срещу самата себе си, за да се осмисли и критикува, но също и за да играе със себе си в поредица от символни преобръщания. Не ставаше дума за еднопланов конфликт между капиталистическа и комунистическа идеологии, а за значително по-сложен, театрализиран сблъсък между различни възможности и алтернативни варианти на проекта, тръгнал от Просвещението. Твърдя, че “нежните революции” бяха представление, което в най-абстрактия пласт на своето послание проиграваше една срещу друта две различни Модерности. Едната беше линията на рационалния пан-оптизъм на управляемостта, преплетена с комунистическа утопичност и доведена до край от съветския тоталитаризъм: централизация, колективизъм, социално инженерство и насилствена модернизация, бюрократизиране на утопията в цинична мрежа от апаратчици и идеологически автоматизми, полицейски контрол, терор, масов страх, пронизал население и институции. По отношение на градовете това имаше пряка архитуктурна и урбанистична материализация – то се опространстяваше в разрушаване на стари буржоазни сгради и пространства и строеж на официални, празни площади със сакрализирано-партийни центрове; в доминация на офицална комунистическа визуална символика (трибуни, петолъчки, сърпове и чукове, червени знамена, образи на сплотения пролетариат, образи на вождовете, автоматизирана графосфера от  лозунги), от която тръгват властовите перспективи и идеологическата структура на пространството. Но то се материализираше още в губеща и мръсна тежка индустрия в непосредствена близост с нововъзникналите работнически предградия, всъщност сателитни градчета от сиви мизерни панелки, смесващи по абсурден начин градски и селски начини на живот. Абсурдното преплитане и противоречие между техническа рационалност, ирационална утопичност и автоматизирана бюрократичност се материализираше в градска дис-функционалност, резултат от доминацията на идеологията над практическите урбанистични функции: разпадаща се инфраструктура, претъпкан градски транспорт, лошокачествено строителство, комунално еднообразие на новите панелни жилища, липса на цветове, екологични заплахи и т.н.  

Другата, алтернативна линия, проиграна от прехода, вероятно несъвършена, беше обаче – независимо от всички постмодерни проекти, прокламирани като “край на историята”, “разпадане на Големите разкази” и пр. – жива и енергична. Това беше една либерална ценностна програма, в която за известно време Източна Европа нямаше алтернатива: индивидуални свободи, предприемачество, свобода на движението на пари и символи, върховенство на закона, плурализъм, разделение на властите. Преходът нямаше историческото време да създаде тази Модерност, затова той само я инсценираше, създаваше празнични представления на гражданския принцип на свободата като противопоставен на пан-оптическия, тотален инженерен разум в неговите идеологически мутации. В този смисъл визуалният пласт, който нежните революции родиха, приличаше на пародиен, подигравателен грим спрямо безличните тоталитарни пространства –  шарен, весел и свободен, но временен.   

Най-същественото в него беше, че по време на “нежните революции”,  конфликтът на тоталитарната и на либералната модерност беше инсцениран тъкмо като игра и празник, а не като насилие. Митингите бяха не само протест, но и гледка с постмодерна естетика –  агресията в нея беше модерирана и “сценична”, атмосферата – иронична, играеща с цитати, лишена от радикалност. Кръв не се проля: т.е. най-същественото визуализиране беше отсъствието на терор като средство за дисциплиниране на социалното цяло. Ранната площадна “нежност” на прехода направи видим  отказът от насилствено социално инженерство.    

Театърът на протестите произведе много знаци от този регистър. Снимките от митингите показват, че е бил променен, поне временно, режимът на телата. За разлика от предишните манифестации, индивидите вече не се сливаха в униформен фокус – масите на площадите вече нямаха типово облекло, жестове, пози на тялото, посока на поглед, не бяха “маси”, не бяха “сплотени”. Състояха от хаотични индивиди с разнороден стил и хеторгенни поведения, неподатливи на унификация и дисциплини, сякаш просто различни минувачи, но мобилизирани временно за също така временна обща цел. Всеки беше облечен по своему, жестикулираше различно, танцуваше както му хрумне, имаше своя естетическа и политическа програма, произвеждаше уникален свой образ. Над протестиращия “народ” нямаше око, което да го тотализира, нито организация, която да го организира – партии и платформи се появиха по-късно, опозицията дълго време пазеше символа на спонтанното “движение”... И тъкмо тази гледка – на “разфокусираните”, хаотично празнуващи  маси беше най-големия скандал за централизираната архитектурна среда.

Т.е. част от посланието беше, че “народът” (прословута модерна категория) през 1989 г. всъщност вече се състои единствено от експресивни индивидуалности, от брауновите движения на човешки атоми, само за момент събрали се във фокуса на протеста. Доказателството за това, че става дума за моментно състояние, дойде само няколко месеца (или години) по-късно, когато новите “маси” се разпаднаха отново на индивиди, които поеха по разнопосочните си градски траектории – и митингите се оказаха вече невъзможни.  

 

*  *  * 

Ефемерността беше от най-важните театрални качества на “нежните революции” – те бяха за малко, траеха кратко. Променяха символичната аура на града, но не и неговата материалната и урбанистична структура. Въпреки това, те оставиха определени следствия във визуалната среда.   

Като своеобразен опит за тяхно продължение може да се смята политиката на няколко общински съвета, намесваща се в точки, в които градската символна аура имаше по-ясни материализации. Те “изчистиха” града от червени знамена, лозунги, комунистически надписи,  както и – поне до известна степен – от пантеона комунистически имена, с които комунистическата власт беше прекръстила улиците и площадите на буржоазна София. 

Най-“видимият” опит в това отношение бяха преименуванията на улици и площади. Имаше несмело усилие да се задържи символиката на “нежната революция” -  площадът пред “Александър Невски” беше  кръстен “Демокрация”, за да напомня за митингите, които го осветиха. Но това беше единичен случай: повечето преименувания се целеха по-назад в историята. Комунистическа София трябваше да бъде представена като “патриотическа” (с монархически и православен уклон): имената отпреди 1944 г. бяха възстановявани или (при запазване на реставрационния принцип) замествани с имена на български царе, царици и княгини, на видни български дейци от Възраждането и епохата на “строителите на България”, с имена от патриотическата география на България и пр. Бул. “Георги Димитров” върна старото си име “Мария-Луиза”, улицата със срамното име “Андрей Жданов” стана отново “Пиротска”, бул. “Георги Кирков” - “Стефан Стамболов”, бул. “Емил Марков” – “Гоце Делчев”, бул “Димитър Несторов” – “Иван Евстатиев Гешов”... Симптоматични бяха и замени като “Паун Грозданов” с “Черковна”, бул. “Ленин” – с Цариградско шосе: отделни случаи говореха за ориентация на градската символна политика към нови, по-далечни хоризонти (новопоявилите се булеварди “Мадрид”, “Монтевидео”, новото име на малка улица в Лагера с гръмкото име “Съвет на Европа” и пр.). 

Тази символна политика на новите общински съвети имаше два приоритета: тя беше реставрационна (връщаше стари градски символи отпреди Второта световна война); видяхме, че в значително слаба степен тя “честваше”/визуализираше паметта на самата “нежна революция”. Във всичко останало гя беше лишена от ясна визия и приоритети: това пролича още по-ясно от провала й в друга област, в която символните материализации бяха далеч по-монументални и трайни. Без да има каквато и да е концепция за комунистическото скулптурно наследство, общината подходи към паметниците на комунистическия режим по най-непоследователен начин – те нито се запазиха, нито се разрушиха, опитът беше по възможност да не се прави нищо или да се направи всичко едновременно. Някои от паметните плочи на комунистически дейци, партизани и ятаци бяха отстранени, други – не. Паметникът на Ленин тихомълком изчезна една нощ, но около този на Съветската армия се заформиха драми на символично омърсяване и символично очистване. Около комунистическия обелиск в Парка на свободата (на парка беше възстановено старото име “Борисова градина”) не се случи абсолютно нищо. Мавзолеят беше разрушен с късен и произволен правителствен акт (самото му трудно разрушаване се превърна в пародия), докато паметникът с автор Валентин Старчев пред НДК беше оставен да се саморазрушава, превръщайки се в мръсна развалина, от която комунистическата символика сама се оронва (поради лошо качество на изпълнението, но и поради липса на подържане). Паметниците и скулптурите, които не бяха съвсем директно свързани с определени комунистически герои, а просто представляваха типови и безименни скулптури на “комунистически хора”, не бяха пипнати. Скулптурните групи с несбъркваем соц-реалистичен и соц-романтичен стил още обсипват София – такива са социалистическите спортисти пред стадион “Васил Левски”, българо-съветските “сдружени” войници по четирите края на моста на “Евлоги Георгиев” и “Граф Игнатиев” и т.н. 

Театърът на нежните революции не се превърна в стабилна политика по отношение на символните места в града: никой дори не забеляза проблема. Липсата на политика на паметта доведе до смешни парадокси, за които ще дам само един пример: младежите, усвоили със своите акробатични skateboards пространството пред паметника на “Съветската армия”, родиха тийнейджърски етимологии на старите комунистически имена (според едно младежко съчинение “Парк на свободата” означава тъкмо парк на младежката свобода: “там хората не ходят, а летят”...). Ирония на историята...     

 

Второ действие  

Избледняващият социалистически град срещу нео-либералната пъстрота  

Още от първите години на прехода в София започна обратно движение на махалото: разпадане на мрежата от места, обекти и образи, които изграждаха идеологическата пан-оптичност на комунистическия град, но като огледален ефект от това – и постепенна забрава на временния “публичен” град на протестния и празничен преход. Паралелно с този двоен процес хаотично настъпваше нова, в първите години все още зародишна мрежа от места и образи – този път на капитала, предприемчивостта и глобално-локалната консуматорска култура. 

Но прецесите не следваха един след друг: конфликтното, понякога и перверзно преплитане на трите едновременни визуални динамики беше директно наблюдаемо върху екрана на града. Всъщност по-добре да говорим за разнородни екрани, защото визуалните конфликти бяха много и трудни за подвеждане под общ знаменател. По-долу, в стил донякъде фрагментарен, ще се опитам да изредя наколко картини от техния възел. Те имат само една обща особеност:  от тях окото просто не можеше да избяга, те бяха и са изложени пред очите на всички – независимо дали натрапчивата им видимост е саморазбираема или само експертно разчитане може да проясни скритите й социални значения. 

 

Слабата муниципална власт като гледка 

Негативната страна на този процес – разпадането на предишната централизирано-идеологическа, бюрократична управляемост на града, стигна до крайности. На моменти беше поставен под въпрос и онзи минимум управляемост, необходим за всеки голям град. Софиянци видяха – в буквалния смисъл на думата покрай многобройните публични и телевизионни сблъсъци, общинската неспособност за контрол над постепенната разруха плюс няколко допълнителни, тежки общински кризи. 

 Кметството, общинският съвет и главния архитект на столицата до голяма степен абдикираха от своите управленско-урбанистични функции: след първите години на площадни веселия и парисиастична публичност градът се отмести в посока на  частното, умножи инициативите и перспективите си и стана едноременно трудно обозрим и трудно управляем. Това се случи за сметка на все по-нарастващата медийна видимост на кметската фигура: смениха се поне три кметски “пози” лишената от ясен образ на фигура на Янчулев,  усмихнато-криминалния медиен образ на Софиянски, и тази на бат Бойко Борисов, “тъжен, угрижен от пробемите на града” мачо. 

Слабата управляемост има свои конкретни причини, които са понякога и криминални – те трябва да се разследват от съответните органи. Но тя имаше и една обща, надскачаща конкретиката структурна причина: огромната и хаотична социална енергия, концентрирана извън рамките на официалните градски власти. Софийското пространство непрекъснато инсценираше една и съща драма – един едва удържан муниципален ред, заплашен от безмилостния натиск на най-разнообразни частни, легални, полулегални и криминални механизми за усвояване града, което понякога стигаше до неговото ограбване. Това беше невероятно количество несъобразяващи се с нищо индивидуални и групови инициативи,разни форми на предприемачество, борби, конфликти, претенции и пр. Независимо от разпоредбите на общината частници строяха където и както си искат, например, застрояваха околовръстното шосе. На разни социални прослойки и професии – най-често на шофьори на таксита, можеше да им хрумне по всяко време да блокират важни кръстовища и да поставят целия град в твърде видима транспортна криза. Нямаше сила, която да изгони книжните сергиите от площад “Славейков”, нито продажбата на незаконни CD ROM на негова територия, заради която България рискуваше да влезе като “пиратска” в списъци  на Европейския съюз и САЩ. Никакви общински забрани не можеха да спрат абитурентите да се возят прави, стърчащи от кръста нагоре от бясно фучащи коли, още по-малко можеха да принудят ромите в гетото на “Факултето” да си плащат тока или демонстративните убийства по улиците да спрат. Нямаше полиция, която да респектира огромните агресивни тела на “борците”, киснещи денем и нощем в кафенета и клубове. Нямаше решение на общинския съвет за софийския боклук, което някое малко селце да не може да спре с демонстрации, живи вериги, преграждане на магистрали и пр.  

В този контекст на многопосочен натиск и без това несъвършените мениджмънт и администрация на София биваха често и съвсем лесно блокирани – освен по-посочената обща причина и поради лоша нормативна уредба, поради липса на административен капацитет, поради неизгодни, но вече подписани договори, поради слаб юридически контрол и липса на съдебни санкции, поради лобистки интереси или просто поради бавене и кражба на документи. И ако трябва да изброим очевидни, известни на всички факти за лоша управляемост, те неминуемо ще включват непрестанните конфликти между кмет и общински съвет, закъснелите, неефективни и противоречиви наредби, лобистките търкания. Те бяха видими – в смисъл, че постотянно излизаха от заседателната зала и зрелищно преминаваха в медиите. Към тях трябва да прибавим  още много скандали и незавършили с нищо съдебни дела (останали със своето шоу- измерение) около съмнителни апортни сделки за възлови софийски терени, около постройка на хотели, около приватизацията на “Общинска банка”, около договорите на Софиянски и фирмата “Софийски имоти”, около участието на общински съветници във фирми и какво ли не още. 

Но видимият аспект на тази криза на управляемостта не се изчерпваше с телевизионното й и скандални измерения. Това, което се случваше с изоставения на себе си град, беше само по себе си също гледка.  Зад театъра на конфликтите онова, за което кмет и общински съвет трябваше да се грижат, се рушеше, опустяваше или приватизираше, очертавайки софийски пейзаж, едновременно пустинен и вавилоно-подобен. 

За повече от десет години софийските улици, включително някои от най-оживените артерии, бяха оставени без подръжка и заприличаха на лунната повърхност:  осеяха се с видими фуги, пукнатини и осезаеми дупки, дори ровове, способни да глътнат кола. В края на преходния период повечето улиците в търговската част на града, както и най-важните булеварди и връзки бяха все пак ремонтирани, но малките улички в крайните квартали и междублоковите пространства и до днес са паметник на разрушения социализъм и на отсъствието на общинска грижа. 

Още по-красноречиви за разпада на централизираната общинска власт бяха неколкократните кризи с разни под-системи на градската инфраструктура: “водната криза” при кмета Янчулев (нейната видима страна бяха хиляди софиянци, тръгнали на зимен поход за вода с туби), “боклучената криза” при кметовете Софиянски и Бойко Борисов (огромни, живописно смърдящи купчини по кьошета и тротоари), неуспешното кабелизиране на София (снежинките на екраните),  криминализацията на “Топлофикация”, скандали с монополиста “Електрификация”,  лошото състояние на транспорта, безкрайното бавене със строежа на софийското метро... 

Докато тези кризи бяха временни, транспортната криза беше постоянна и натрапваща се на очите. Количеството на автомобили нарастна неимоверно /заговори се за над милион превозни средства в София/ и започна да инсценира всекидневно една и съща социална пиеса: лъскави поршета, мрачни мерцедеси и сребристи BMW-та висят с еднаква безнадежност в софийските задръствания редом до все още пъпорещи трабанти,  разпадащи се москвичи и западни трошки, закупени за стотинки: те се провират пред паркиралите къде ли не свои събратя, до които кротко гниеха скелетите на изоставени от своите стопани МПС. Към това трябва да прибавим неспоспособността на пътната полиция да регулира задръстванията и паркирането на всевъзможни места. И освен това стачките на шофьорите на таксита (внезапните пожълтявания на определени възлови кръстовища, жълти обръчи около важни сгради на властта), на градския транспорт, липсата на пари за ремонт, бедняшкото “кърпене” на водопроводи, електрическа инсталация и пътна системи... 

Ще видим по-долу, че градът живееше интензивен търговски живот, че се глобализираше и интензифицираше. Това беше парадокс: този град беше на път да стане глобален и мулти-културен мега-полис, а едновременно с това технологичната му мрежа, лишена от средства, политическа воля и съдебен контрол демонстрираше полу-разпада си пред очите на всички. Без да знаят какво да предприемат софиянци наблюдаваха пост-модерния комерсиален разцвет на своя град, губещ паралелно своя модерен инфраструктерен и функционален гръбнак – онова, което прави един град възможен.

 

Настъплението на природата

Следствие от липсата на сериозна урбанистична власт стана, че градът е заплашен от настъплението на своето Друго – природата и асоциалността. За видимата криминалност като проява на тази асоциалност ще стане дума по-долу. За “Природата като асоциална пустош” в настоящата книга има интересен текст на Ангел Антелов, писан през 1998 и описващ софийската среда като сложна смес между запустение, мръсотия, пространствено опредметена враждебност, манталитетни проблеми, между-личностна агресия и отсъствие на урбанистична хигиенна политика. 

Тук ще добавя някои мои наблюдения. От 1990 г. нататък между паважа на централни улици започна да никне трева, градинки и парковете подивяваха, а особено в панелните предградия между-блоковите пространства постепенно обраснаха с бурени, храсти и се преврърнаха в непроходим пущинак. Поради лошото функциониране на хигиенните служби и канализационната система, цели участъци биваха системно наводнявани и замърсявани, появаха се улици с вечни локви и собствен живот в тях. Софиянецът беше всекидневен свидетел на онзи тленен крътоврат, в който се разлагат органични отпадъци и се ражда нова биологична маса. “От прах си и на прах ще станеш” се оказваше за него наблюдаема максима – ръждясването и естественото разпадане, ронене, разпрашване, разпръскване на урбанистични конструкти, гниенето на дървения материал, разглобяването, разграбването и изчезването на солидни метални конструкции, дълбоко вкопани кабелни мрежи, водопроводни тръби, тежки релси и бронзови паметници (поради скъпите им метални части, продавани на “Вторични суровини”) – се случваше пред очите му. На моменти, особено в първите години на прехода, това почти приличаше на инсценирана символика. Преливащи бокулучийски кофи, невероятно мръсни улици... Скелети на изоставени коли пораждат собствена флора и фауна в кухите си коруби. Гигантски парчета мазилка падат до невинни майки с колички, неподържани сгради започват да се срутват “от само себе си” – една дори уби случайни автомибилисти. 

По-същото време, в първите десет години на прехода, а и досега, един от най-големите проблеми на софиянци, бяха глутниците бездомни кучета, често агресивни към възрастни хора и деца, които буквално прогониха характерните за града буржоазни, елегантни котки, оцелели през епохата на социализма. С броя си, те не бяха просто кучета, а видим и лаещ градски проблем, който събуди огромно количество сериозни политически и муниципални дебати: специалисти тълкуваха този дебат като удобна метфора за национални тревоги и градски утопии – как ни представят бездомните песове пред чуждото туристическо око? Или – какво трябва да бъде отношението към бездомността, безпомощността, към отхвърлените и маргиналните, към животните, природата и еко-равновесието в идеалния град? Или – какъв тип общинска власт очакваме – студена и безмилостно-унищожителна или еко-съчувстваща? Възможно ли е убийството, пък било то и на кучета, да се инсценира по улиците на града, пред очите на подрастващите? Дали суровите мерки към кучетата няма да превърнат София отново в тоталитарен град, с управленски методи, идващи от концентрационните лагери?

  Статистиките варираха кучешкия брой в огромен интервал –  междy 40 000 и 100 000, което значеше че на практика никой не знаеше колко са. През деня те бяха сравнително безопасни, но вечер, като свирепи пратеници на природата, глутниците им превземаха софийските нощи и ги пронизваха с природни страсти: стръв, страст, шум и ярост. В един свой предварителен проект членът на Визуалния семинар Красимир Терзиев синтезира страховете на средния софиянец в показателен монтаж: подвижна панорама на анонимен софийски квартал, панелен, очукан и мръсен, сред който внезапно се извисяват стократно уголемени силуети на бездомните кучета, за да заприличат на праисторически динозаври и годзили със стърчащи над панелките глави – в пуст град, в който живеят само те. 

В края на прехода тази ярост някак си утихна и кучешката картина неусетно се трасформира от агресивна в идилична. Бездомните скитащи чудовища се превърнаха отново в полу-питомни помияри, чиито помахващи опашки вече не плашат и децата: дали природата е отново опитомена по прастари селски начини? Защото градските програми за справяне с тях (за които бяха пропиляни много пари), като изключим частичната кастрация, не се справиха – бездомните кучата продължиха да бъдат привичен щрих в софийския пейзаж – не само в крайните квартали, но и в центъра. 

 

Градът-руина срещу енергичния град: интензифициране на пространството

Това разпадане, криминализиране, подивяване и опустяване на централизирания полис, е само едната страна на противоречив процес. Другата е различна – раждаше се един нов, инициативен и жив, пазарен град, шарен полис на частната инициатива, проникваща молекулярно, а понякога и доста комично навсякъде. Това проникване видимо не се подчиняваше на плахите опити за регулации и въвеждане на централизирани урбанистични изисквания – пазарът завладяваваше по енергичен, радостен или безогледен начин всички пространства на града, до които можеше да се докопа.  

След дефицитната “Луканова зима”, в която столицата бе подложена на стопанска обсада и изкуствено създаден дефицит с политически цели, старите пазари изведнъж оживяха. За окото на социалистическия човек беше наистина смайващо внезапното изобилие от стоки и продукти, което се изсипа на Женския пазар, на пазара около Римската стена, Ситняково, кооперативния пазар в Люлин: сякаш социалистическите “показни” магазини бяха отворили безогледно тайните си складове и изсипали цялото си забранено богатство пред очите на всички, на показ...  Обикновените квартални магазини, минали в частни ръце, веднага се прекръстиха от “Бакалия” на “мини-маркет”, и съответно се препълниха с такова разнообразие от стоки, на което социалистическите очи не бяха свикнали. След това започнаха да никнат нови шарени и живи пазарни пространства на най-невероятни места, дори на такива, които от правоверна социалистическа точка биха били пазарни табута – антикварен и сувенирен пазар пред храм-паметника “Св. Александър Невски”, нови зеленчукови пазари покрай трамвайната линия на най-тясната и оживена софийска улица “Граф Игнатиев”, бит-пазар в бетонното русло на Владайската река, книжен пазар на площад “Славейков”, нови комерсиални пасажи, безистени, будки, фургони, сергии или просто стоки на разстлана направо на земята кърпа. 

Във визуално отношение капитализмът демонстрираше какво означава интензивно ползване на пространството, заобикалящо управленски планове и регулации – преди пустеещи места, ниши, дупки и повърхности биваха овладявани по най-различни начини; вътрешните софийски дворове бяха трансформирани във French style ресторанти, стари трафопостове – в чалга-кръчми; в гаражи и приземия се настаниха Интернет-клубове, празните калкани станаха търсена комерсиална площ, мазетата разтвориха неолибералните си прозорци за дребен алъш-вериш, пощенските кутии се препълниха с флайери, брошури и рекламни вестничета. По улиците се появиха вестникопродавачи (бяха изчезнали за повече от 40 години), взривно нарасна броят на будките. 

Най-красноречивия пример за тази интензификация е онова, което се случи на просторните, преди празни, естетически-безцелни и държавно-величествени зали и фоайета в приземните етажи на Националния дворец на културата. След като бяха дадени под наем (13-вековната българска култура не можеше да издържа гигантското знание), те бяха запълнени или, по-точно, претъпкани от лабиринтоподобни малки магазинчета на плътен битпазар, в който се продаваше всичко – от кичозни сувенири, през турски юнашки фанелки, тайванска електронтика, джапанки, швейцарски часовници и Паулу Куелю. Людмило-живковският символен център на социалистическата култура, палатът на “всенародното естетическо възпитание”, заради чието построявена през 70-те години бяха разрушени цели квартали на стара София, беше пазарно и безкръвно превзет – за няколко месеца и във всеки квант от своето тоталитарно пространство. От празен мавзолей на идеологически сакрализираната култура той се превърна в амбулантен кошер, от урбанистичен символ на централизация – в свръх-интезивна, кичозна среща на разбягващи се комерсиални канали.  

Клек-шопове и хотели: визуални контрасти в центъра на София  

За едно цяло десетилетие в централната си част градът представяше на любопитните  комически контрасти на новото си предприемачество. 

Първият му елемент беше повсеместното плъзване, което споменах и по-горе: сергии, малки будки, павилиони, търговски обекти, кебапчийници, афгански и арабски дюнер-магазини, нови китайски ресторанти с техните хартиени фенери, фирми и фирмички. Този малък семеен бизнес имаше и своите откривателства – например, гениалните “клек-шопове” в софийските мазета, привличащи махленска клиентела и неусетно създаващи цяла нова телесно-покупателна култура. 

Вторият елемент беше противоположен: градът видимо бе превземан и от големите пари и идващата с тях новобогаташка претенция, търсеща друга, кога дизайнерска, кога парвенюшка видимост: хогели, скъпи магазини, пасажи, бутици, немислими преди витрини, скъпи ресторанти. Новият лукс обикновено се съсредоточаваше в скъпите търговски улици (”Витошка”, “Солунска”, “Стамболийски”, “Леге”, “Граф Игнатиев”, където се появиха магазините на Hugo Boss, MacMara, Bota, Krizia  и пр.); в центъра на София социалистическият ЦУМ се преустрои в луксозен и празен супер-магазин, към края на разглеждания период се появиха първите молове (в Лозенец и “Маll of Sofia” на ъгъла на “Опълченска” и “Стамболийски”, в момента се строят още седем-осем мола). “Балкан” стана “Шератон”, а хотел “София” – “Радисон”; след дълги приключения се появи и софийският “Хилтън”, броят на хотелите рязко скочи. За последните 15 години в той достигна до 144 (говорим за луксозните, за които статистиките казват, че по времето на социализма са били 11 на брой). Никой не знаеше и не знае, дали техния леглови фонд, зает според специалисти понастоящем около 40%, ще бъде наистина запълнен, или хотелите, след известно време продадени, за да изперат нечии тъмни пари, няма да фалират и да се превърнат в порутени кристални гробници в центъра на София.

Заедно със световните хотелски вериги се появяваха скъпи, огледални офис-сгради и нови хотели, понякога с глобална, друг път с “експериментална” естетика: те често повече имитираха нова, глобалистка естетика, отколкото реално я възпроизвеждаха. Куриози си остават “цитатът” (или кражбата?) на купола на сградата на виенския Сецесион на ул. “Московска” (един архитект нарече сферата от скулптирани птичи силуети, качена на покрива на софийска кооперация, “Холдинг свива гнездо”) или двата еднакви кристални двореца, колебаещи се между постмодерна ирония и нашенска инфантилност, построени от архитект Богданов (на “Стамболийски” и на “Васил Левски” – пред втория на нещастния собственик със звучното име “Японеца”  му се случи да бъде застрелян).

 Но тази география на лукса, особено в началото, беше слабо изразена: поради липса на урбанистичен замах и, вероятно, на достатъчно пари, софийският капитал не работеше с цели квартали, а със сгради и отделни терени – на парче, без да търси контекстуални градски решения, без да се интересува от съседствата. А те можеха да бъдат наистина забавни. Например, дори на “Витошка” съвсем доскоро имаше клек-щопове, а и досега има амбулантна търтовия на улични сергии – непосредствено пред свръх-скъпите магазини.  Новите “кристални дворци” на частния капитал (хотели и бизнес-центрове) с техните тъмно-огледални стъкла никнеха и никнат в най-невероятни урбанистични контексти, често във въпиющ контраст с skyline-а на улицата и съседните фасади, в пълно неведение за паметта на града и архитектурните традиции. Луксозните им силуети са застанали без притеснение до сивеещи стари панелки, огледалните им стъкла отразяват лющещи се кооперации с надзъртащи пенсионери. В текста на града те приличат на нелепи цитати от глобализацията или, по-добре, на глобални парвенюта, които не знаят къде именно са попаднали, но и не се интересуват много от това. 

Един от новопостроените хотели – върху бивш имот на Софийския университет! – си лепна претенциозното име «Crystal Pallace”, напомнящо, от една страна, за първите архитектурни символи на капитализма – построения през 1851 г. в Лондон Crystal Pallace, където е открито първото световно изложение, а от друга – с несъзнателна авто-ирония обозначаващо провала на собствената си новобогаташка претенция за традиция, тежест и аристократизъм. Защото едва ли някой от неговите посетители знае за какво намеква името – този вид капитал не е силен в паметта.   

 

Софийските преградия: глобално и махленско, криминално и комунално

Около София за десетина години израстна нова сателитна част, рядко видима за онези, които не само нямаха коли, но пестяха и от билети за поскъпналия градски транспорт – комерисиални предградия с луксозни представителства на важни глобални фирми: Тойота, Рено, Ситроен, Пежо, Форд, Шавролет ... Те отвоюваха острови на стандартизирано-глобална цивилизация, функционални дворци, които кротко съседстваха до сиви блокчета насред запуснати терени с откровено махленско-селски вид, пред тревясали поляни, гигантски локви и кални пътища. Там се появиха и първите големи супермаркети /Billa, Technopollis и пр./ Повечето от тях бяха локализирани по разбираеми причини – около магистистрални артерии, и загърбваха мизерния хинтергрунд на а-социалната пустош и пост-социалистическа разруха.   

 

Мутро-барок сред вади и канавки  

Но още по-интересни бяха контрастите и урбанистично-естетическите находки  във вилните зони. Бояна, Симеоново и Драгалевци отгледаха архитектурен стил, който народната мълва гениално кръсти “мутро-барок”. Насред приватизираните улици, охранявани от частни бодигардове, издигнаха стан строителни хибриди, дошли сякаш от приказките на Вилхелм Хауф и Шарл Перо за островърхи замъци, но пък преминали в процеса на своето раждане през разни фази – през хасиенди и бункери, през “Далас”-чифлици и  Лас-Вегас естетика,  със задължителни кулички, с “раздвижени” нива, полуетажи и еркери, със странни орнаменти, бойници, антични колонади... Но винаги с яки зидове, които ги отделяха от подивяващата околна среда. 

Банкя, традиционно курортно селище, илюстрираше по своему този конфликт между саморазрушаващата се бивша социалистическа среда и раждащата се приватна строителна стихия – вече на ниво цялостна урбанистична структура. В периода между 1990-1999 г. в софийското селце с микроклимат преходът можеше да се наблюдава в химически чист вид: покрай поникналите луксозни нови лични крепости на разни криминални босове, криещи зад двуметровите си огради басейни, тенис кортове и английски ливади, се точеха стръмни, изровени от пороите, почти непроходими улици, по които се стичаха влачещи боклуци вади. За техния ремонт общината на курорта (както и за поправка на водопровода, канализацията и телефонната мрежа) нямаше средства – Банкя успяваше да бъде едновременно свръх-богата и свръх-бедна, беше съставена от острови на приватния лукс, плуващи в разпадната комунална инфраструктура.  

 

Пост-социалистически постмодернизъм  

В по-обикновените жилищни квартали, в които разцъфтя невиждано строителство, беше отгледан друг софийски стил. Той може да бъде наречен природен (в смисъл на “естествен”, “не-търсен”) пост-модернизъм. При хаотичното приватизиране на терени частни фирми построиха нови блокчета, които, за да отговорят на официалните архитектурните изисквания за отстояния, ъгли и дистанция спрямо околните, и все пак да спечелят максимална продаваема площ, бяха монотонни паралелепипеди в първите си четири-пет етажа, но по-нагоре завършваха непредвидимо – с още няколко дошли от фантазията и търсенето на максимална печалба подпокривни етажа. Те смайват наблюдателя с причудливи хундертвасерски скосявания и ъгли, с готически покриви, романтични мансарди, кръгли или щестоъгълни кули, предназначени сякаш за алхимици, с мезонетни израстъци, достойни за въображението на Хичкок. Отделните нови сгради се отнасяха твърде лежерно към какъвто и да е урбанистичен план, заставаха под произволни ъгли, оси и пространствени перспективи една спрямо друга, кривваха както им хареса от линията на улицата, стърчаха безраборно по вертикала, без да им хрумне да търсят общо ниво на покривите. Ако го кажем с метафорите на Виктор Юго, то, погледната от птички поглед, архитектурата на тези квартали наистина приличаше на застинала музика – на вкаменена чалга. Нея София наследи за близките 50 години, а може би и за по-дълго.

 

Визуалният водопад и образът на щастливия/ругаещ консуматор

Едно от най-интензивните производства в последните 15 години беше производството на образи в тесния смисъл на думата: не просто визуални коефициенти на различните социални аспекти на промяната, а буквална лавина от билбордове, лога, фирми, пана, надписи, заставки, телевизионни реклами, интернет-реклами, етикети, афиши, транспаранти, флайери, листовки... Тази свръх-концентрирана комерсиална образност, с всичките й конфликти и миксове, не просто се натрапваше, а воюваше за окото. София стана реклама. Градът се превръщаше в площ за проекция на образи, завладяващи вероятни и невероятни места – фасади, покриви, калкани, подлези, Но също и тоалетни, табелки на таксита, знаци за улично движение, фанелки, пътуващи камиончета, дори тоалетни. Недоволните заговориха за визуална агресия и “визуално замърсяване на средата” – екологическата реторика изглеждаше единствено легитимно средство срещу визуалното нахлуване на пазара.    

Под тези видимости имаше по-сложни социални процеси. Визуалният семинар превърна в обект на специално внимание един от тях: почти внезапното изчезване на образите на труда, пролетариата и производството (така характерни за соц-реалистическата визуална среда) и пълното им изместване от нахлуващите образи на частния човек и консумацията във всичките й аспекти: от бруталната страст към консумация, през еротиката до изтънчените life styles или разните видове маниакалност (етикетът “маниашко” от младежките жаргони придоби важни пазарни функции). Обществото на комунистическия спектакъл беше неусетно подменено с общество на радостните авто-репрезентации на капитала. Там където преди можеха да се видят лозунги и плакати с маршируващи към бъдещето сплотени работнически маси, днес се хилеше доволно румен пияница с бутилка “Дядова препеченица” в ръка; там, където преди Ленин с пророчески жест сочеше бъдещето, Слави Трифонов дрънкаше по мобилен телефон (”Всички говорят”);  на мястото на разрушения мавзолей на Георги Димитров се извисяваше гигантска бутафорна кутия на Джони Уокър, образите на бригадирски кирки и лопатите, комбайни и трактори бяха пометени от тези на вафли-трепач, дъвки и космо-дискове. Вместо възторжените кинопрегледи на социализма, в които селски стопани с комбайни сипеха златна пшеница, справедлив плод на сплотения труд, телевизията използваше носталгично-патриотичната естетика на “Мера според мера”, за да рекламира хайдути, сечащи македонската наденица със саби. 

Консумативните образи варираха от популиткия до елитарния полюс, минайвайки през множество други хибридни естетики: не само щастливо-задоволени образи на “обикновени хора”, забравили за предишния дефецит, радващи се на своята ракийка, салатка и соц-носталгични кремвирши “от месо” (придружени с “Ооо, Пепи!”), но и значително по-диверсифицирани визуални послания: фолклорно-популистки, българско-средно-статистически, “пенсионерски”, “еротични”, “младежки” или западняшки, реализиращи се в разни видове екзотики, луксове с различни еститетки и life styles.  В този контекст имаше реклами, които идваха направо от глобалните криейтърски студия на Кока Кола и МакДоналдс, но имаше и махленски самоделки, както и творби на локални, български и балкански студиа. За целите на настоящия анализ най-интересни и проблематични си оставаха рекламните находки на български фирми,  “егоисти” и криейтъри, които, за да събудят консуматорски интерес, стигнаха направо до прозрения за националния характер. Съвсем по ницшеански – отвъд добро и зло – те визуализираха пъстра палитра от поведения, немислими за средния морал, включително гранични сексуални или криминални практики, добавяйки към тях балкански мачизми или просто гадни картинки. Водка “Флирт” направи своя бум чрез скандалната си садо-мазо естетика и ракламните послания на ръба на порнографията. Мачистките послания от типа “мъжете знаят защо” доведоха до съдебни процеси (но и до пазарен успех), а наскоро неизвестна за мен фирма рекламираше готовите си за реклама празни пана и билбордове, като ги изтипосваше с неудържимата картинка “Вашата реклама ще лепне тук” – вариация на гадна, мръсна дъвка, “лепнала се” и лигаво теглеща се по разни конфузни места: космата мъжка ръка, размазваща я подметка; друг вариант на същата реклама представяще захарен памук, полепил се по съмнително чиста детска буза..  

Каква беше пазарната причина българските рекламисти да изоставят пазарния потенциал на “средния вкус” и “средния морал” и да вкарат във визуално-комерсиална употреба подобни гранични състояния (агресията, или пък онова, което масовата психика смята за мръсотия и перверзия;  трансгресията и дори погнусата)? Очевидно те имаха усет, че подобна шокова образност има хипнотичен ефект в българската среда, сред агресивния и травмиран контекст на прехода. Самата “средност” на това общество, също както и средната класа на държавата, бяха в десетилетно състояние на полу-съществуване и неситурност, чувстваха се застрашени и тревожни и може би оттук се раждаше ирационалното желание за символно поругаване на всичко възможно (масови изрази като “Що не ви....”, се употребявапа за щяло и нещяло, те бяха част от аудио-средата на прехода). Затова с гениален усет българските реклами отразяваха болезненото колективното несъзнателно: те просто пренасочваха по пазарни канали масовите български фантазми, страхове, агресии и отвращения обратно към собствения им средностатистически производител, но този път в ролята му на консуматор. Така, чрез натиск на визуалната си среда, градът и пазарът връщаха на производителя скандалните образи на неговото “най-свидно”, на онова, което би го трогнало най-силно, би го докоснало в накърнената душа. И ще му препоръча терапия чрез shoping.   

 

Приватизиране на публичното, кризата на публичните символи 

Както стана дума по-горе, някъде около 1993-4 г. София беше до голяма степен изчистена от комунистическа публична символика и едновременно с това престана да бъде и публичният град на прехода. Митингите загубиха прелест, смисъл и образ, тоталното “посиняване” на улици и площади остана спомен, гладните стачки пред очите на всички и палатковите градове на истината и протеста изведнъж започнаха да изглеждат немисилими. И ако на някой му хрумнеше да изложи по този начин свои искания (имаше подобни случаи – миньори, собственици на не-доприватизирани терени, уволнени работници и пр.), то той вече рискуваше да стане куриоз, а не социална сила. Публичните пространства на социализма биваха де-сакрализирани, опустяваха и подивяваха, а заедно с тях се изпразваха, изчезваха, изпълваха с друго градско съдържание и ефимерните сцени на прехода.  

Но този процес беше само повърхността на нещо далеч по-общо – постепенно видимост като такова губеше публичното пространство, както в своя граждански, така и в своя офицално-държавен, емблематичен вариант. Макар частично и недокрай публичните места, символи и лица постепенно биваха приватизирани, изтласквани от формите на частния живот и пазара. И най-вече от големия заместител и подменител на публичността – частните медии.  

Примери имаше много. Като изключим подържането на определени възлови политически стради (Народното събрание, Президентството), останалите символни и емблематични за града здания и архитектурни обекти не се радваха на особена общинска или държавна грижа. И се разрушаваха, неволно инсценирайки собствената си незначителност. Дълго време покривът на бившия Дворец  (понястоящем Национална художествена галерия) заплашваше да падне, опожареният Партиен дом с кастрирана петълъчка си остана опушен и разбит за 5-6 години, ремонтът на Халите продължи десетина години, този на софийската Баня не е свършил... Внушението беше за град, който няма пари и енергия за традиционните си архитектурни емблеми, не може и не иска да подържа “символната си инфраструктура”. В добавка част от специфичното архитектурно наследство на София не беше включено в закона за паметниците на културата /например разрушаващи се сгради на българския модернизъм - на архитектите Джангозов, Овчаров, Вълчанов и др/, а често и онези, които бяха включени межеха да се окажат “наследство в риск”. Неуспешни реставрационни упражнения, свързани с пристрояване и надстрояване бяха проведени дори върху сгради на класически български архитекти като Фингов, Грюнатгер, Маричков, Лазаров, Шванберг. Друга група забележителни софийски сгради бяха приватизирани и разрушени (за някои от тях архитектурната колегия публикува некролози къщата на Никола Мушанов, Старата софийска община, къщата на Георгас, бирената фабрика “Прошеково пиво” -  на мястото на последната,  срещу телевизията в момента зее най-големият капиталистически вариант на “Изкопът” от Андрей Платонов  – но този път се строи не светлото бъдеще, а поредният бизнес център с офиси под наем). А трета група емблематични софийски  сгради, олицетворена от “Феята”, “Ропотамо” и Китайското посолство, бяха оставени на само-разрушение: може би за да бъдат приватизирани по-лесно и евтино стърчащите им скелети.   

Логиката на разпад, олицетворена от символите на публичното, беше възпроизвеждана и от онова, което се случваше на публичните места на граждански живот. Пазарната експанзия ги присвояваше – къде законно, къде със съмнителна законност (и до днес се водят безперспективни дела за приватизацията на разни публични сгради, терени и участъци). В този мътен процес Софийска община, успя да се освободи от невероятно количество сгради и терени чрез скандални апортни сделки. Най-катастрофална се оказа схемата, по която традиционните кина бяха изкупени, препродадени и изкуствено “фалирани” – вероятно в полза на новите мултиплекси и хазартни начинания: това демонстрира пред очите на всички как в градската среда културата от социалистически тип отстъпва пред пазар от балканско-криминален тип.  Освен това градът загуби около 20% от зелените си площи заради строежи, бензиностанции и паркинги. На мястото на предишната Градска библиотека сега е построен гранд-хотел, за който още тече съдебен процес, но чието кафене междувременно успешно е изяло част от софийската градска градина по същия начин, по-който ресторанти се просват не само върху тротоара, а дори и върху уличното платно (случаят с ул. “Оборище” в частта й между “Васил Левски” и площад “Александър Невски”). Цели месеци бившият площад “Девети семптември” биваше зает от миризливи Bierfest-ове, и през цялото време – от огромен, невероятно грозен, пречещ на движението паркинг. По сходен начин площадът пред Народния театър беше превърнат в комерсиално пространства за нищожна сума, а в Народната библиотека се настани срещу смешен наем частният музикален клуб с пародийното название “Библиотеката”. Изчезнаха емблематични важни места за социалистическата интелигенция (но не съм сигурен каква оценка трябва да се даде на това – може би положителна) като ресторантите на Писателския клуб и на Клуба на българските художници, превзети от кафенета, магазини, кина, чалга-клубове... 

Пазарното превземане на публичното, гражданското и муниципалното  проникваше до най-дребните градски детайли – например трамвайните спирки и електрическите стълбовете, собственост на общината,  биваха облепяни с всевъзможни частни обяви и оферти и дори металните щанги със знаците за улично движение обрастваха с допълнителни рекламни платна, табели и надписи – до степен, че самият знак не се вижда. Така в резултат на пазарната и рекламна инвазия още една градска субсистема – тази на ориентацията и транспортната регулация  – беше заплашена от дисфункционалност.

 

*  *  *    

София беше град на контрасти: тя едновременно беше пуста и свръх-населена, а-социална и свръх-социална. Публичните и част сивееха, а комерсиална София инсценираше младост, безогледност и енергичен живот: градът видимо забогатя и се разхубави по особен, “точковидно”, на парче в последните десет години. Поне в централната си част София заприлича на европейска столица – въпреки че към естетиките на разхубавяването може да има най-различни упреци. Паралелно със символното поражение на пан-оптизма, градът стана сцена на нео-либерален ексцес, който паралелно със своите крайности и трансгресии го обновяваше молекулярно, във всяка точка от градското пространство (типичен пример за това бяха фирми, които заради собствения си търговски имидж ремонтираха цялата кооперация, чийто приземен етаж бяха наели, реклами, които подновяваха фасади и калкани, частни магазини, които поправяха вратите и дограмите на кооперацията и пр.).  

Но дори актовете на комерсиална благотворителност не излючваха покрай основното допълнителното си значение: без да целят това, те демонстрираха, че община и държава не си вършат работа. Например, софийските градинки бяха ремонтирани и подновени от разни частни фирми и банки, които, разбира се, употребиха тази благотворителност за своя реклама – така върху пейки, детски пързалки и катерушки, върху дънери и паметни плочи, се появи “Обновено от...“ – съвсем справедливи надписи за спонсора, косвено внушаващи на данъкоплатците, че общината няма пари за това, за което трябва да има . 

Друг пример – много от софийските тротоари все още са ремонтирани “на парче” от фирмите, съвсем логично поправили “своя участък”, т.е. плочките непосредствено пред техния магазин, ресторант и пр. Ефектът е не само плочник, приличен на зебра, а и тротоар с различни теренни нива  – та като се спъне софиянецът да се сети и за пореден път да отправи пожелания към любимата си община.

На зебра приличаха и многото блокове, които бяха облицовани частично – от онези собственици, които можеха да си го позволят – с изолационни  покрития. По тях случайният наблюдател можеше да чете какво е разпределението на средства между жителите на блока и как наистина, с течение на годините, хората посъбират пари, а фасадите бавно се уеднаквяват.  

 

*  *  *

Същото което се случи  на публичните сгради, символи и места се случи и на публичните фигури. Лицата и гласовете на прехода, митинговите герои, които искаха със син щут да пратят комунизма в историята, сами заминаха в нея – изместени от нови телевизионни лица, звезди на медийния пазар. Образите на демократическата агора бяха неоусетно изместени от тези на визуалния пазар на гледки и лица. В новия контекст на визуалния пазар се продаваше цялостен персонален чар – не на принципни, леви или десни политически позиции. Затова не само непрестанно видимите всекидневно журналисти и медийни звезди набираха визуален рейтинг – това правеха и политиците, все повече имитиращи медийните звезди. Те не толкова искаха да представляват своите избиратели, а по-скоро сами да бъдат представлявани, показвани като телевизионни лица. Разликата между политическото присъствие, политическия PR и телевизионната реклама се стопи, а с нея – и разликата между публично и пазарно поведение (пазарът, включително рекламният, е par exelance пространство на частното, учи ни Хабермас). Визуалният рейтинг на един политик стана далеч по-важен от политическите послания, които отправя: все повече той биваше “тледан” по телевизията, а не “слушан”: всичко онова, което не беше (телевизионна) видимост губеше значение, дори тиражите на всекидневниците драстично спаднаха. Това превърна политиката от публично видимо занимание с власт, каузи и блага в медийно шоу: не случайно в последните две години две големи телевизионни звезди (Волен Сидеров от телевизия “Скат” и Бойко Борисов, любимец на всички други телевизии) се извисиха не без подкрепата на телевизионирания електорат до важни политически фигури; не случайно футболни звезди се заиграха с политиката (Стоичков – с променлив успех, Лечков – ще видим); не случайно определени телевизионни “лица” (например Слави Трифонов, Ники Кънчев и пр.) се размножиха по билдборд-декорите по всички бивши публични места в града-екран. Известни от близкото минало публични фигури, артисти, телевизионни журналисти, се превърнаха в комерсиални рекламни лица или водещи телевизонни игри (Татяна Лолова, Тодор Колев, Иван Гарелов), докато чалга-певци (Азис) станаха рекламни лица на политически кампании – това беше само част от взаимната преводимост между пазарна, публична и политическа видимост, заличаване разликите между тях. Същият анонимен механизъм съкрати драстично времето на публицистичните предавания по телевизията за сметка на шоу-програмите, състезанията и рекламите, а някои предавания претърпяха немислими преди няколко години трансформации (дискусионно предаване на видна столична журналистка беше превърнато в хазартна телевизионна игра, а тя продължи да го води – вече в Къци Вапцаров стил). Освен огромния брой телевизионни игри, шоу-програми и talk shows, в които повече се гледа, отколкото говори, има предавания-шоу-пародии на публични дискусии, представящи фундаменталния граждански жанр като пискливо надговаряне и смешен словесен бой (”Сблъсък” на бТВ). 

 

Видимата криминална естетика и еротика

В този контекст в “софийска криза”, подобна на публичната, влезе и системата, която трябва да дава сигурност на града: полицията и съдебната система. И, както можеше да се очаква, това извади криминалността от зоната на здрача и я направи спектакулярна, търсеща сензационна видимост. 

Причините отиват назад в българската и софийска социалистическа история. Днес социологически изследвания показват, че през 70-те и 80-те години българските спортни училища са произвели около 60-70 хиляди тежкотлети (предимно национално-емблематични борци, но също и боксьори, вдигачи на тежести, джудисти, каратисти, гребци и пр.), които още тогава са живели особен, затворен, изолиран и свръх-йерархизиран кланов живот, сякаш в подготовка за бъдещите банди – изцяло зависими от своите треньори, развили към фигурата на “боса” граничеща с жертвеност свръх-лоялност . След промените бившите спортисти, останали внезапно без работа и без национално-спортен престиж, са разпознати като мощен властови потенциал от определени лица от бившите тайни служби – и бързо организирани в две частни армии, по численост надскачащи свиващата се официална българска войска: едната на престъпността, другата – на частните охранители. Тъкмо тези нови армии на приватизирано насилие (върху което държавата беше загубила монопол) излязоха от сянката и завладяха публичната сцена: те визуализираха физическата агресия.  

През седмица по улицата на града се извършваха демонстративни убийства, включително посред бял ден, пред очите на деца и подрастващи. Те сякаш искаха да се подиграят на телевизионните изявления на началника на полицията и министъра на вътрешните работи, убеждаващи зрителите, че престъпността е овладяна: още докато говореха, ето, виж!, банди се биеха и стреляха по улиците, трошаха дискотеки, извършваха наказателни акции, пребиваха за сплашване невинни свидетели и очевидци. Т.е. не просто функционално, а и символно насилие, и то съвсем целенасочено търсещо да се случи през режима на агресивната, всеобщовалидна видимост. Престъпността не се изолираше в специални, мафиотски квартали на града, а съзнателно маркираше със спектакуларни акции и богатите, и престижните, и всекидневните пространства на града (беше тръгнал софийски лаф, че квартал “Стрелбище” оправдава името си). Като изключим най-висшия мозъчен тръст на криминалността, който е задължително невидим, всички криминални босове “от средна ръка” търсеха театрални символи на своята безогледна власт. Движеха се със немисилимо скъпи лимузини, с огромни тълпи от телохранители, притежаваха и обитаваха скъпи хотели, заведения, барове, дискотеки на централни софийски места, слагаха им агресивни имена и емблеми, бяха едновластни феодали в тези владения, до които не достигаше никакъв полицейски контгрол.  

По улици и кьошета, в кафенета и заведения визуализираха мускули и обеми по-низшите изпълнители – “борци” и “мутри”. Когато не разхождаха анцузи, караха своите западни коли с тъмни стъкла (при положение че тъмните стъкла бяха обект на специална забрана от страна на пътната полиция). Задължителният стил на шофиране беше такъв, че, изтласкан, обикновеният шофьор беше задължен да им прави път, под заплахата да бъде пребит; паркираха по средата на улицата, не се съобразяваха със знаци за движение и ограничения на скоростта. Имаха и други визуални, новобогаташки символи – задължително марково спортно облекло, черни очила, тежка златна верига на дебелия врат, мобифони (когато още бяха рядкост).  Но най-гордият им символ бяха собствените им, попревтасали тела на тежко-атлети, ходещи мутанти, разнасящи немислими мускули, вратове и шкембета из софийските улици. Този телесно-агресивен стил на поведение се навираше в очите на обикновеното население, защото трябваше да спечели престиж, да се закрепи в образа на единствено възможен модел за кариера и успех, да накара другите да се чувстват – да употребим един израз на самите мутри – “боклуци”.  Впрочем, той успя в много отношения. Първото беше, че се превърна в социализационен модел:  фалангата на социалистическите тежкоатлети се попълва непрекъснато от съвсем млади момчета, които гълтат анаболици, помпат бицепси и трицепси във фитнес-зали, носят тънки метални верижки на заякващите си вратове в мечта и те да станат един ден дебели, златни и криминални. Второто – че успя да се превърне и в модел на еротично привличане: младите момичета внезапно намериха огромните мощни тела за много секси.  Оформи се характерен мъжко-женски силует на прехода, който често можеше да бъде забелязан в клубове, чалга-завадения и ресторанти в София: слизаща от огромен като танк черен джип млада манекенка, отгледана в клиники за козметична хирургия и солариуми – а до нея “борец” с чело от пръст и половина, анцуг и шкембе.  Гъвкава и анорексично красива, тя кокетно вие походка до стъпващия тромаво трол: от своя страна, докато прави движения сякаш за въображаем тепих, той снизходително и позволява да го целуне нежно по бузата, и я плясва по задника, преди двамата влюбено да влязат в съответния супер-клуб. 

Но организираната престъпност имаше един образ далеч по-силен от еротическия. Ако последният се стремеше към “нормализация” и превръщане в обща телесна естетика, обхващаша и редовото население, този трябваше да бъде извънреден и шоков. И разбира се видим, свръх-видим – фокусиращ всички ужасени погледи. Става дума за поръчковите убийства. Само след 2000 г. се случиха 155 от тях – те случайно носеха името “показни”. Чрез тях властта на организираната престъпност избираше режим на демонстрация, вместо обичайния си режим – на скриване, тъмнина, невидимост. Те се случваха в разни части на София, без ясна география и пространствено разпределние.  

Т.е. противно на централизираната власт, онова, което по дефиниция трябва да бъде в сянка – престъпността – излъчи в софийското пространство собствени визуални символи, наложи скандалната им видимост. И успя поне за известно време да ги наложи като телесни, социално-престижни, социализационни и еротични модели. 

Колкото и неприятно да звучи, това всъщност беше само обратната страна на една друга видимост – тази на болестта, беднотата, старостта, безнадеждността. Както споменах по-горе, централизираният модерен полис има своите техники на интерниране на подобни феномени отвъд чертата на видимостта,  А в София, освен борци, мутри и проститутки, внезапно се бяха появили бездомници, просяци, стари хора, които бъркаха по кофите, клошари, сакати, самотни дечица, дишащи лепило, млади наркомани, които социалистическата столица беше обявила за несъществуващи. За разлика от тази на борците, тяхната видимост не беше продуктивна, те нямаха никакъв шанс да произведат каквито и да е символи и социални модели. 

Но завръщането на изтласканото от социалистическия град, неговата натрапчива все-наблюдаемост (както тази на насилието, така и тази на болестта, слабостта и периферността), говореше за нещо по-общо: за добро или за лошо, София на прехода не е в състояние да конролира по модерен, пан-оптически начин своите маргиналии. Нито успяваше да ги крие зад собствените им фобийни двойници: реалностите пробиваха фантазми и симулакруми.  Така този град се оказа не в състояние, ако употребим израза на Дельоз, да налага...  определено поведение чрез подразделяне в пространството. Град, който не е в състояние да използва най-съществения си инструмент –  пространствена политика с която мести хора и им налага поведения.  

    

Глобално, национално, махленско     

Българският художник и изследовател Лъчезар Бояджиев установи, че в рекламно отношение вертикалата на градската среда е станала арена на борба и пространствено преразпределение на три различни социални естетики. Първата може да бъде наречена махленска. Състои се от самоделни, рисувани на ръка реклами на дребния квартелен бизнес, който търси своите клиенти сред съседите – грозни табели с разкривени надписи, случайни бележки с телефон за откъсване, ксерокопирани обяви, надписи с тебешир направо на фасадата на къщата. Тя владе периферията на града и се движи ниско по-терена, на равнището на очите на евентуалния клиент-пешеходец. 

Тя има своя полюсен опонент в корпоративната реклама (Coca Cola, United Colors of Bennetton, Sony, Hugo Boss и т.н.), която инсталира своите скъпо струващи знаци и огромни пана направо на покривите на най-скъпите сгради в центъра: характеризира се с глобален дизайн, блясък, престиж, висок професионализъм и пространствена доминация над всички погледи.

Най-добрата находка на Бояджиев обаче, бяха междинните нива, където се разполагаха билбордовете на прохождащия български бизнес, странно смесващ глобални с махленско-популистки прийоми – той рекламираше професионално-дизайнерски обикновените патриархални блага: ядене, пиене и бъбрене. По средата на рекламната пространствена йерархия се наместваха образи на родна водка, ракия, наденици, мобилно дрън-дрън  (прочу се рекламата на един мобилен опаратор “Дъра-бъра, дъра-бъра” – говоря два часа повече!”). 

Тук твърдя, че откритието на Бояджиев може да се генерализира: то описва не само вертикалната, но и хоризонталната топография на образите в града (по подобен начин, както видяхме по-горе си контрастират пластове и концентрични кръгове от глобално, махленско и национално), в който мизерни кафененца съседстват с луксозни ресторанти и чалга-заведения, владени от криминални босове. 

То може да бъде проследено от предлаганите канали на българските телевизионни кабел-оператори, които освен че свързват всяко софийско сърце с BBC, CNN и Еurosport, му предлагат редом до националния първи канал няколко чалга канали (в които дори вековни национално-пуристични цензури са отпаднали и е възможно да се пее на... “балански” – гръцки, сръбски, ромски, турски...) заедно с частни телевизии, където се вихрят вековни предавания за “сите българи заедно”, “славата българска”, “историята”, “паметта” и пр. 

С известна доза комическа хипербола може да се твърди, че дори българските видими лица се разделиха на този принципи – евро-комисари и депутати/яростни националисти и чалга-популисти. 

А и без хипербола, в буквално визуален план, можеха да се посочат точки в софийското пространство, където йерархическото разпластяване на естетиките беше сбъркано, произвеждаше повече визуални конфликти и комически ефекти, отколкото ясно пространствено разпределение на видимите културни и социални пластове.   Визуалните граматика и стилистика, описани от Бояджиев са обща тенденция, но  грешките в нея, изключенията и миксовете бяха едва ли не повече: София още не беше научила правилно собствения си пространствено-визуален език, глобално, национално и махленско се оплитаха в типично местни пастиши и нежелани градски самоиронии. 

 На преди обикновени ориенталски кьошета се появиха Макдоналдс, КFC, всевъзможни Бъргър  -кингове, Happy, Jimmie’s, Pizza Hut и пр., но с тях за същите места се състезаваха всевъзможни български вериги с небългарски претенции – като “Мис Каприз”, българо-италалианската “Мамма миа”, сецесионното “Before and After“, техно-дизайнерското “Уго”, пост-модерно-пост-социалистическото „Check Point Charlie” или по-народното “Дивака” (последното от симпатична субкултурна дупка се разви във цяла верига, първо в национално-битова естетика, а после – в космо-естетиката на глобализма). Почти в съседство с китайски, индийски и турски ресторанти, чайни и ориенталски салони, София даваше ниши и на ресторанти с горди или интимни имена “Българи” , “Сите българи заедно”, “Бай Генчо” и пр. Географията на имена и стилове се допълваше от мутренски или хомо-дискотеки с антични имена “Нептун”, “Спартак”, “Аякс”... До порутени фасади на традиционни столични кооперации внезапно разтваряха врати казина, мечтаещи за Лас Вегас, а около вратите им, в глобална бутафория,  бдеше на стража цял спектър от кичозни статуи: древно-египетски и индуски божества,  герои на “Хиляда и една нощ”  и римски гладиатори – оживели инфантилни мечти на българския нео-капиталист за лукс, престиж и блясък. 

Както съм писал на друго място, комерсиалната графосфера на града, се подчиняваше на много сходни принципи – особено ще се отнася до играта на власт, престижи и видимост между кирилицата и латиницата. Тук ще обобщя: латиницата очевидно играеше на глобален обект на комерсиалното желание, пазарно тя беше много по-секси – ако искаш фирмата ти да привилича погледа и да гали ухото (дори ако под нея се мъдри скромно квартално магазинче, кръчмичка или фризьаорски салон), трябва да се казва с име, напомнящо имагинарния Запад – „Lady”, “Prestige”, “Elite”, Queen’s Club, “Cалон за красота FASHION“.  Кирилицата от своя страна беше позагубила аурата си на привилегирована графическа система, нациоцентрично свързана с “родна реч, омайна, сладка”. По фирми, лога, обяви, табели и пр. тя изпълняваше подчинена, обслужваща роля на информираща и ориентираща – на български, най-често с ръкописни или печатани на собствения принтер кирилски букви бяха изписани основните функционални послания към клиентелата (”Намаление”, “Вътре в двора” и пр.). Но от друга страна изписването на чужди думи не на латиница, а на кирилица, или пък изписването на български думи на латиница не беше рядко: точно както се разпадаше централната управляемост на софийския полис се разпадаше силата на кодификационните – правоговорни, правописни, транслитерационни и пр. – норми (можеше да се видят забавни надписи от типа на “Дейта ком“ или „Fastuci“). Най-забавни бяха крипто-заглавията – под странна дума с латински облик и звучене тренираното софийско око разкриваше семеен бизнес (KRISMAR = Кристина + Мария, N&S  =  Ненов и син, NIKMAR = Николай + Мария, MITEX = Митко + екс). 

 

Заключение

В началото говорих за два различни режима на визуалност. Първият беше на пан-оптичния модерен град-машина,  стремящ се към рационалност, функционалност и прозрачна, тотална управляемост. Той превръща конструктивния принцип в реална структура на града и едновременно го използва като своя емблема, размножена в цял спектър от различни градски образи: от правите улици и видимата инфраструктура, през изчистената геометрична и функционална архитектура - до образите на прогреса и символите на централизираната политическа и културна власт, концентрирани в градския център.  В този режим политиката на невидимост логично се насочва към онова, което се изплъзва на централната, модернизираща власт; градските власти започват да затварят, интернират и изтласкват извън града, онова, което не може да се рационализира, функционализира и нормализира.

Другият режим – този на пост-модерния мегаполис – произтича от загуба на този тип видимост. От лъч и демиург на града, абстрактното властническо Око, което e наблюдавало, строило и управлявало според разумни принципи града, се разпилява в безброй очи, в непостижимо разнообразна, а често и “неразумна” маса от индивиди и гледни точки - минувачи, частни лица, фланьори, търговци, преприемачи, рекламисти, клошари, деца, етнически малцинства и пр.  Тези разпръснати субекти са едновременно производители и жертви на визуалната агресия на града: те са заляти от хетерогенни, фрагментизирани образи, претоварени са с визуална информация, изкушавани са от реклами, скандализирани са от еротика и шокови образи -  те живеят във “водовъртеж на репрезентациите”. Градът губи своята  рационална цялостност и обозримост, разлива границите си, става пропусклив за глобалните визуални потоци. В този втори режим политиката на невидимост придобива парадоксални черти. Градското пространство продължава да отглежда в себе си традиционни сенчести и срамни ниши и гета, но вече не ги крие директно /т.е. не ги прави невидими чрез традиционни модерни техники: интерниране, затваряне, нормализация и пр/. То произвежда невидимост чрез свръх-видимост. Отклоняващите се индивиди, групи и места са засенчени от собствените им симулации, с които индустрията за образи непрекъснато се замества: те са скрити, направени незабелижими зад медийни клишета за самите себе си:  сензационни новини, скандални слухове, екшъни и  horror stories. 

Видяхме, че подобна политика на “сензационна невидимост” се разпростира и върху рационалната инфраструктура на града:  последната е интересна вече не като перфектно функциониращ конструктивен принцип, а само в своя рекламен или катастрофичен аспект – например, когато е заплаха за градския живот. Казано обобщено, вместо образите на своята урбанистична конструираност късно-капиталистическия мегаполис предпочита да изкарва на показ спектакъла на фантазмите си -  в целия им разнообразен спектър от  съблазънта до страха. Което е друг начин да се каже, че от рационален, визуалният режим е станал ирационален. Продажбата и консумацията на “отвъд-разумни” образи е заменила рационалния пан-оптизъм; инсценираната видимост на под-праговите емоции и страсти е изместила тържествените емблеми на разума-демиург.  

 

Тук изчистих подробностите до два абстрактни и идеални модела, за да мога отново да се попитам -  къде стои между тях образната продукция на днешна София? Какъв е нейният режим на видимост/невидимост, как той е свързан със социалните, политически и икономически реалности на града?  

Материалите и анализите, които натрупа Визуалният семинар ни посказват, че София е особена смес между модерен, тоталитарен и пост-модерен град – и предлага на очите исторически динамична, “неразрешена” смес от различни визуални режими, които освен това са в състояние да се “скриват” един друг.  

Медийните теоретици поделят образи и образни конфликти в няколко зони: зона на свръх-видимост, зона на нормална видимост, зона на слаба видимост, зона на невидимост, зона на преднамерена скритост. Ще видим, че в софийския случай те са в особени взаимни напрежения и преплитания: това не позволява да бъдат описани съвсем отчетливо, защото се пресичат по неочаквани начини – например, в сърцевината на свръх-видомостта се крият слепи петна, а някои феномени стават видими едва в съпоставките, контрастите и визуалните напрежения.      

 

2.1. Натрапчивата София: зоната на крещящите образи.

Това са сериите образи, с които разнообразните градски субекти, както  и градът в своята проблематична цялост, искат да се само-представят; такива образи, които евентуалният наблюдател по никакъв начин не бива да пропусне. Те настояват за центъра на полезрението, центъра на града и центъра на сцената – и със своята натрапчивост правят трудно видими, дори невидими нормалните, не-натрапващи се гледки – последните искат вече специален фокус, смяна на гещалта и внимание на окото, различно от автоматичното.  

 

 За разлика от пост-модерния мега-полис, в който глобалната комерсиална образност упражнява безпрепятствена, установена власт, в София  за петнадесет години се смениха няколко такива фокуса, няколко монументални серии от натрапващи се образи. Динамиката им може да бъде описана като преход от визуалния режим на гражданския либерализъм към този на  пазарния. 

В първия случай градът праваше видим своя политически живот: по-точно един парадоксален момент в него – “нежната” революция.  Източник и производител и консуматор на образите беше един колективен, театрализиран субект – Народът-от-свободни-инидивиди, който инсценираше и празнуваше себе си в своя ново-спечелен суверенитет. Във визуални, вербални и пространствени кодове на града той проиграваше големия Разказ на нежните революции, в чийто център беше Драмата на двете Модерности - победата на свободната, ненасилствената и индивидуална Модерност срещу колективния си тоталитарен двойник. В този политически градски спектакъл все още беше жив известен пан-оптически момент: в образната продукция на митингите все още се предполагаше единна градска “сцена” и единно Око на властта, което да може да бъде атакувано, унижено и скандализирано. Затова тази визуалност беше хибридна и преходна: чрез скандал и карнавал, тя направи за кратко видими тъкмо тоталитарните черти на иначе не-тоталитарна София.     

Видяхме, че този тип визуалност беше бавно изместена, а след това завладяна -  дори напълно изтрита -  от друга вълна от натрапчиви градски образи: комерсиалните. Образите на живата гражданска спонтанност бяха заменени от тези на добре регулираната пазарна продуктност: стоките изместиха политическите актьори.  София сякаш успешно се превръщаше в мега-полис: за публичните места и очите воюваха не протестиращи и танцуващи народни маси, а хаотично множество от агресивни реклами,  билбордове, логота, надписи, транспаранти, лавини от афиши, плакати, флайери, специално дегизирани фасади, скъпи витрини, еротични картинки, зад които имаше всъвъзможни “не-граждански” субекти: фирми, холдинги, патриотични кръжоци, пред-приятийца, будистки дружества, политици, глобални корпорации, младежки организации,  отделни индивиди, семейни задруги....  Новите образи показно овладяваха пространството, измествайки и засенчвайки всички други: това вече не беше град в който една централна власт може да “инженерства” и да дисциплинара социума от своя пан-оптически център, а място, където объркано се пресичаха разнопосочни животи,  разбягващи се икономически инициативи,  вавилония на гледни точки и интереси.  “Народът” и прилежащата му огледална, централна визуално-управленска перспектива се бяха разпаднали: настъпило беше времето на индивидите. Шарената сценография на София този път показваше не сюжет и драматургично единство, а дисперсия, конфликтна множественост и пъстрота, на градската сцена  излизаха разнопосочна предприемчивост и пазарна агресия. 

 

*  *  *

Всъщност, както обикновено, дори в хаоса имаше трудно видими структури. При това някои от тях неспецифични, глобални и мега-полисни – други – специфично софийски, говорещи за особеното в този град.   

Глобална беше консуматорската утопия, която рамкираше хаотичното изобилие на комерсиални образи. Рекламното море, което заля София, беше честване на нов световен жизнен стил, този свръхпредлагането и на щастливото и безпрепятствено, достъпно на всеки потребление, представено едновременно и като мечта, и като норма. За сериозната власт на тази “мечтана норма” в София говори изчезването на нейното Друго  – рекламно-блестящия образен пласт инсценира единствено героите и сюжетите на консумацията, от него отсъствуват не само образите на мизерията и бедността, но и образите на труда и производството, на индустрията и технологиите. За властовия характер на тази образност говори  и друго: тя -  макар по прелъставящи, а не по дисциплинащи причини -  също предпочита пан-оптически места: от комерсиални картинки бяха завладени всички възможни точки на видимост: центъра на града, кръстовищата, край-магистралните пространства, видимите от далеч калкани, високата перспектива на покривите, т.е. всички места, от които може да контролира и облъчва средата. 

Бихме могли да заключим, че това е просто своеобразно пристигане на глобализацията в София, ако нещата нямаха и специфичен софийски контекст. От средата на 90-те години до днес рекламите на големите световни компании  успешно се смесват с емблемите и картинките на местния бизнес иа разнообразни махленски и фамилни инициативи: видяхме, че Лъчезар Бояджиев  анализираше пространствените йерархии в това смесване.  Самият факт обаче, че за подобно разкритие беше необходимо окото на художник и анализитор, показваше че за масовите очи, тези асиметрии и йерархии си остават невидими, неразличими в шарения хаос. За масовото око глобалните рекламни образи просто се вливат се в  безбрежната шарения на махленските фирмички, клек-шопове, фамилни инициативи, малки магазинчета, павилиони и сергии по улиците. Казано в пространствени термини, онова, което идва “отвън” се смесва и обърква с онова, което се ражда “отдолу”;  поради образното свръхизобилие, глобалното потъва в локалното. Общото внушение е хоризонтално: за многотия, пъстрота и хаос, успешно криещи многото пари, високата технологичност и маркетингова калкулираност зад глобалните корпоративни реклами. Това   придава на последните интимен, човешки нюанс, прави ги част от свръх-изобилната и самопородена визуалност. 

Резултатът е мощно нео-либерално послание: всичко, което се предлага пред очите, е естествено. Със пазарен романтизъм софийската образна среда иска да убеди наблюдателя,  че дори когато се рекламират Coca Cola или Samsung, става дума за нещо автентично: не глобално управлявано свръх-предлагане, нито добре калкулирани рекламни стратегии, а непосредствена стихия, самопороден живот, който се само-изобразява и само-изразява.

 

*  *  *  

Паралелно с този “автентичен” комерсиален фокус на натрапчивата образност, София имаше /и все оше има/ още един. Още едно нещо показваше себе си натрапчиво, дори нагло: криминалността.  По-горе описах как нейните образи владееха града -  може би не така масово и всекидневно, както комерсиалните, но не по-малко агресивно, не по-малко обхващайки цялото пространство, без специална градска топография на някакви особено криминални квартали и места. Може да се твърди, че криминалността “рекламираше” себе си чрез показни убийства и насилие, материален статус, телесен и публичен стил. А в скъпите коли на мутрите символите на шастливата консумация и криминалния стил на живот се сливат – затова тя и нейната безогледна употреба трябваще да бъде максимално видими.   

Така в зоната на натрапчивото се получи многопластово послание, от асоциативното навързване на няколко серии от образи: на глобалното и махленското, на метафоричната пазарна и буквалното криминално насилие. Много различни в своето съдържание, те се оказаха твърде сходни в своята  агресивна показност, която ги кара да се конкурират за вниманието на зрителя, изтласквайки всичко друго.  Специфичният софийски визуален режим трябва да се търси тъкмо в  съседството, пресичанията и хибридизациите на тези образни серии.  Той може да бъде наречен обърнат пан-оптизъм: не невидимата власт наблюдава всички, а всички – включително и онези, които по дефиниция трябва да са на тъмно – искат да бъдат видени, натрапват своите образи. В съдържателен план този режим има базово “философско” внушение: преплетените му образи внушават, че “живият живот” на пазара всекидневно граничи с “опасния”, мъжки живот извън закона, двата са еднакво достойни, еднакво безалтернативни, тържествуващи и витални, еднакво могат да излъчват привлекателни форми на живот. Той казва, че комерсиалната предприемчивост и криминалността са  всъщност две страни на едно и също: на пълната свобода, безграничната инициативност, изобретателността, смелостта, които не се съобразяват с никакви рамки: безогледни и нагли са.   И  в тях е концентрирано най-важното -  криминално-пазарния,  шарен ерос, чийто образи владаеят града.    

 

Видимо, но невидимо

Натрапчивата образност изтласкваше нормалната видимост на града в зоната на трудно видимото. Много градски образи и много градски практики не търсеха такова брутално въздействие: те просто съществуваха едни до други в невероятна пъстрота. В такъв режим – на изтласкана видимост – бяха разните исторически пластове на града, които съществуваха един до друг и един през друг без нетренираното око да съумее да ги разчлени: джамия, до нея пълни с боклуци римски руини /до които има лъскав ресторант “Руини”/, до тях – новопостроен щедьовър на Софиянски и Чапкънов, до полуразрушена баня в неоромантичен национален стил, малко по-нататък, срещу превърнатите в супермаркет Хали, зад които е Синагогата -  порутени образци на социалистическия архитектурен модернизъм. Други визуални факти от града създаваха – ако случайно бъдат забелязани  - най-невероятни, често комични, контрасти. Вече споменах как махленското и глобалното съществуваха едно до друго, по същия начин по който тоталитарните паметни плочи без проблем съседствуваха с реклами на водка “Флирт”, а паметника на Левски с голото дупе на Азис. Нетренираното око можеше да обърка трансгресивните контрасти от натрапчивата зона, с нормалните шарении от “нормалната”: а естетико-политическата носталгия към “ред”, която овладяваше някои критични наблюдатели,  можеше да се насочи и към двете, без да ги различава.  За да се освободиш от властта на натправчивите пазарно-криминални образи, беше необходима дистанция и критическа способност да се смени гледната точка, да се “превключи гешалта” – тогава визуалните кодове на София започваха да разкриват и други неща. 

Не беше необходимо  кой знае какво “превключване”, за да се досетищ, че показността на убийствата едновременно прави и видима слабостта на градската власт, отсъствието на модерни градски добродетели като контрол, обозримост, изтласкване на криминалността в тъмните пространства, функционална полиция и пр. Както видяхме това внушение беше подържано и от директната видимост на инфра-структурни катастрофи – с боклука, с колите, с водата...  По-трудно обаче беше да си дадеш сметка, че градската власт е загубила не само централната си функция, но и още нещо:  слаба във функционално отношение, тя страда още от загуба на ерос и образ. 

Това беше видимо косвено, чрез “визуалните метафори”, при които доминиращият визуален код беше пренасян върху други области. За да бъдат истински видими политическите фигури трябваше да се като рискови и витални герои на капитала. Това особено пролича по време на последната кметска кампания, а и по късно при управлението на Бойко Борисов. Той имаше такива дадености, а и неговият PR-екип предвидливо го беше моделирал по описаната по-горе пазарно-силова, “жива” естетика. Всичко, което този кмет правеше, беше представяно като произтичащо не от властта на официалната му институционална  позиция и от задълженията му на кмет, а като лична,  рискова инициатива на един “оправен” човек, подобен на  “всички нас”. Сякаш герой на уестърн в свят извън закона,  той трябваше сам да прокара “правдата” срещу бюрократи и корумпирани чиновници: властта му беше на предприемач и бойна единица, а не на администратор. Той трябваше да изглежда самодеен, “автентичен” и самонаправен кмет, който е далеч от въплъщение на the rules of low. Дори ако трябва  праща по дяволите всички правила, но за сметка на това «върши работа» / говорим за медиен образ, не за реално вършене на работа/. Накратко, градоначалникът, персонифисация на градската политическа и административна власт, не беше моделиран по законите на политическата образност, а на пазарната  и криминалнатa.  Политическа власт в града нямаше доверие в традиционните си емблеми /свързани с централност, процедурност, спазване на закона, авторитет, рационални основнания, контрол и пр./ и   се предрешваше в образите на визуалния режим на власт: тя искаше да прилича на «бизнесмен», «пич» и «мутра» едновременно. 

С това и визуалният режим на София демонстрираше отстъпление на политическото пред икономическото: с уточнението, че и двете понятия трябва да се тълкуват максимално широко.  Както видяхме, “икономическо” в нашия случай обхваща не само полето на регламентираните от закони и правила пазарни размени /пазар в тесен смисъл на думата/, а всевъзможните инициативи, присвоявания, употреби, напасвания и игри на ръба на позволеното и закона: т.е. това е условен термин за тоталната сфера на приватните и нерегламентирани употреби, не правеща разлика между бизнесмени, “окумуш момчета” и престъпници  /впрочем в българската преса не случайно се установи синонимия между “престъпник” и “бизнесмен”/. 

Тук стигаме до най-същественото: подобно на съвременните мегаполиси, София предпочиташе да извежда в режим на видимост, не урбанистичния ред и рационалност, а фантазмите на своите жители: но тези фантазми се различаваха по специфичен начин от глобалните. Те бяха хибридна мечта -  за консумация и стил, но и за неограничавана от нищо свобода на  “икономическото”, преливащо и в други, обикновено забранени зони. Казано иначе, това беше фантазъм за “жив живот” - за рискови и трансгресивни инициативи без брегове, в шарен хаос без градски бог и господар, където “окумуш момчетата” се оправят без правила. 

По силата на собствената си фантазмена логика това доминиращо послание беше свързано не само с образи, които чествуват новите, неолибералните каубои, но и с такива, които - противоположно на уестърна! -  радостно “поругават”, издевателстват над разните варианти на ред: от реклами, които играят с порно-образност и шокират чувството за приличие до такива, които предзивикват физиологическа погнуса. Т.е. визуалният режим на града чествуваше това, че правилата са смешни, че “все позволено”, че няма граници.  

Погледнат от друга гледна точка обаче, този фантазъм разкрива специфично напрежение между “свое” и “чуждо” в тях.  Видяхме, че глобалната консуматорска утопия имаше “латински”, западен образ – щастливите потребители по билбордове и реклами консумираха не-български life styles: луксът, изтънченият стил на предметната и пространствената среда, скъпите коли, тоалети, дори пейзажите и женската красота на моделите по тях бяха изработени от световни дизайнери и моделиери: това бяха мечти по Мерцедес и Армани.  Но тези образи на световна консумативност се преплитаха с български и балкански точно в зоната на употребата:  там те се смесваха с фамилиарното, всепозволеното, криминалното и трансгресивното, ставаха интимни и “автентични”. По-горе показах, какви бяха локалните употреби на глобалните скъпи автомобили по софийските улици: но ето и друг, по-безобиден пример: билбордовете с реклама на мастика “Пещерска”.  В тях мастиката, блеснала в погледа на нашенец с хавайска ризка,  беше в състояние да прави балкански щеги с глобалното -  направо да сваля банските на знойни плажни красавици, сякаш дошли от сериала “Спасители на плажа”. 

Подобни хибриди подържаха едно устойчиво деление в структурата на фантазмения образ, който София предлагаше:  стоките,  качеството, стилът, истинските  brand marks бяха на страната на имагинерния Запад – разните трикове, присвоявяния, интимизации, лудории, скандали и употреби без правила   – на наша, родна страна. Градът инсценираше скрита само-колониална игра в своя образен режим: той допускаше чуждите фантазми и ги мечтаеще: но заедно с това мечтаеше и за свят без правила, в който чуждият лукс и богатство, по своему да бъдат потребявани по своему, без правила, напук на всички реглементи.  

 

Този централен западно-източен фантазмен образ, който градът предлагаше, беше неспокоен, пълен с неразрешено напрежение. Това личеше от сложните отношения, които той имаше със своя градски контекст.  Последният, както видяхме, беше размножен между настъпващ лукс, мутро-бароков строителен бум и “асоциална пустош”. Централният пласт натрапващи се образи, които София представяще влизаше ту в хармония, ту в дисхармония с този контекст. Мръсотията, неуредеността, “настъплението на природата”, архитектурните и урбанистични безумия бяха в пълен контраст с въображаемия западен,  хармоничен и луксозен life style; за сметка на това тъмо те се възприемаха като автентичния контекст на родната криминалност, трикове и трансгресии. /написаното по-горе за Банкя илюстрира това/. 

Това задаваше и особен режим на отношения с Другостта. Подобно на пре-експонираните мега-полиси, за които говори Вирилио, градът губеше модерната си цялост, биваше пронизан от глобални виртуални и теле-комуникации, прекосяван от образни потоци,  мечтаеше глобални мечти, разсипваше се в сателитни предградия и селца, преобразуваше отношението между център и луксозни вилни зони за живеене, приемаше в себе си и изпращаше навън еврочиновници, международни дилъри и многонационални емигрантски маси: т.е. границите му ставаха пропускливи за Другост. Но тази пропускливост беше само обратното лице на кризата на минимума управляемост, дерегулация и функционални дисбаланси. Тя допускаше Другостта и под формата на дива природа, разруха, мръсотия, хаос, задръствания, Другостта като разпад на гражданските функции и техно-функционалността, като криминалност, брутална телесност, насилие и погнуса.

Казано накратко в самия финал – София инсценираше себе си като приватен град без правила. На мястото на старата централизирана социалстическа столица се беше появило неясно “място” на много и нерегулирани частни животи. Понеже те самите бяха многопосочни и образните им емблеми се движеха  в разни посоки: от полюса на предприемчивостта до полюса на криминалността, от този на живота, енергията и автентичността – до този на  трансгресията и скандала, от лукса, през мизерията до мутро-барока. Този шарен град едновременно мечтаеше свои и чужди фантазми, инсценираше полюси и контрасти, под живата му и многообразна шарения се криеха социални проблеми.  Дали това беше преходен образ на нещо, което се движи към световен мегаполис или пък е типичен, чисто софийски хибрид, който ще да бъде закрепен и превърнат в устойчива визуална и социална среда? 

Този въпрос не може да има аналитичен отговор, а само практически, исторически. 

Затова и във финала казваме просто – ще видим.