Учудващо е с каква упоритост противниците в днешния дебат за космополитизма игнорират на практика историческия радикализъм на теоретичните си спекулации. В най-добрия случай успяват да артикулират критично проблема, да изровят историческите му корени от дълбините на миналото и да свалят цялото измерение на значението му от височините на теоретичната абстракция долу. Когато обаче се стигне до реалните последствия от решаването му,
изведнъж изчезва способността им за мислене и силата на въображението им избледнява.

Да вземем един конкретен пример: онази известна полемика, която разпали американският философ Марта C. Нусбаум (Martha C. Nussbaum) през средата на деветдесетте години около понятията патриотизъм и космополитизъм.¹ На патриотичните чувства, които тя намира за морално опасни и които, по нейно мнение, действат съсипващо на онези цели, на които привидно би трябвало да служат, тя противопостави космополитичните идеали – чувството за принадлежност към цялото човечество и вярата в равностойността помежду им.

Така в бъдеще космополитичните, а не патриотичните ценности би трябвало да се признават като регулативни принципи на нашите практически мисъл и действие. Освен това те много по-добре биха съответствали на ситуацията, в която се намира днешният свят, отколкото чувството на национална гордост и схващането за обща национална идентичност, за които така буйно се застъпват патриотите.²

Както беше споменато, интервенцията³ на Нусбаум предизвика обществен дебат, в който взеха участие основно известни американски личности от академичните среди. Нейният апел към космополитизъм беше приет с много скептицизъм. Независимо от различната аргументация, зависеща от съответната теоретична позиция на авторите,⁴ преобладаващият отговор на въпроса „Патриотизъм или космополитизъм?“ се оказа по-скоро отрезвяващ, ако не и

разочароващ. А именно: както/така и респ. нито/нито.

Равносметката от целия дебат гласи: без национална държава няма космополитично развитие. Реално съществуващите демократични национални държави са единствените институции, които имат легитимността и силата, за да осъществят онези аспекти на космополитизма, които признаваме за годни за нашето бъдеще.⁵ Човек не може да стане гражданин на света (citizen of the world), тъй като няма публичноправна общност (polity) на този свят. Като такава бихме могли да си представим единствено само тиранията.⁶ Следователно няма гражданство (citizenship) и в този ход на мисли няма демократична конституция извън националната държава.

С това дилемата между патриотизма и космополитизма, дала повод за дебата, се превърна в една друга, която не би трябвало да представлява никаква дилема, а именно: или демокрация, или космополитизъм. От самата дискусията става ясно, че една космополитична опция в днешния исторически контекст и при господстващите днес концептуални или идеологически предпоставки не представлява никаква реална алтернатива. За какво тогава цялата дискусия, ако реално няма избор между патриотизма и космополитизма? Ето защо – за да се произведе представата, че свободният избор съществувал. Представата за свободни, рационални индивиди, които чрез толерантен и аргументиран обмен на мисли между различните исторически опции непринудено могат и им е позволено да избират, е трайният ефект и истинската цел на този американски дебат за космополитизма.

Това най-добре потвърждава още мотивацията, която накара Нусбаум да отвори проблема за космополитизма. Пред нея всъщност не стоеше една алтернатива на съществуващия демократичен ред, пък и желанието й не беше принципната критика на същия. о-скоро един практически интерес я доведе до темата за космополитизма, а именно възможната реформа на образователната система в САЩ, по-точно казано въпросът какво би трябвало да учат
американските деца или ученици и студенти. Отговорът на Нусбаум гласеше, че те трябва да са на първо място „граждани на света (citizens of the world), а след това граждани на Съединените щати“.

Далеч от това да бъде едно политическо изявление, нейният космополитизъм е само (идеологическото) съдържание на един образователен проект, едно изместване на нормативния център на тежестта в образователната програма на една организирана към националната държава училищна система. Така например едно положително изменение на съществуващите обстоятелства или, за да използваме думите на Кант, един напредък към по-добро за цялото
човечество, може да се очаква едва от натрупващото въздействие на това ново, космополитично ориентирано образование...⁷

Не може да не се помисли тук за третата теза на Маркс за Фойербах. Известно е, че там Маркс упреква материалистичното учение, че е забравило, че една промяна на човека не може да бъде само последица от изменените обстоятелства или измененото възпитание, тъй като тези обстоятелства могат да бъдат променени именно от човека, а възпитателят трябва сам да бъде възпитан. Това възражение се отнася в пълна степен за концепцията на Нусбаум за космополитното образование (cosmopolitan education).

Следователно нямаме причина да вярваме, че космополитите на бъдещето, които би трябвало да подобрят света ни или дори да го спасят ще могат да бъдат възпитани от днешните (макар и демократични) патриоти. И че от децата на нацията ще се направят космополити по същия начин както се възпитават послушни патриоти, а именно в същата ориентирана към националната държава училищна система, която, както е известно, служи преди всичко за това, да възпроизвежда националната идентичност. Като че ли световната общност, която трябва да се постигне, е една нация или, ако искаме, един вид нация на нациите. Освен това, няма никакъв смисъл да се спори за това, какво става с образованието, без същевременно да си задаваме въпроса при какви политически и исторически предпоставки наученото може да се осъществи в конкретната историческа реалност и къде се намира онзи практически политически или социален интерес, който може да усвои космополитните идеали и да ги превърне в конкретна политическа воля. Този космополитизъм не намира път към политическата реалност и дори съвсем не я търси⁸.

Границите на политическото въображение съвпадат днес с границите на господстващата концепция за демокрацията. Никаква теоретична спекулация и никакво нормативно, дори никакво утопично мислене не се осмелява да прекрачи извън това. Това важи също и за отново съживения дебат за космополитизма. Нарастващият интерес към старите космополитични идеали е симптом на една глобална криза на днешния свят и не трябва да се обърква със самоувереното търсене на изход от същата. Той посочва преди всичко един решаващ исторически процес, който се развива днес пред очите ни и в много отношения, независимо от политическата ни воля, а именно разпадът на досега универсално господстващата форма на политически суверенитет. Това е един от важните политически ефекти от глобализацията. Днес суверенитетът на модерните национални държави прогресивно спада, а с това и вярата на хората, че все още са господари в своите демократични домове и държат под рационален контрол своите съдби и съдбата на техния свят. ризата, за която говорим, е също и криза на свързаната с пъпна връв с националната държава концепция на политическата демокрация. Нашите демократични партии и политици, макар и честни и умни, все по-рядко могат да спазват своите (политически, морално и социално задължаващи) обещания, нашите парламенти взимат все по-малко решения за най-жизнените интереси на своите електорати, а работата и усилията ни се надяват на все по-несигурно възнаграждение.

Така въпросите, които космополитизмът поставя, или отговорите, които той съумява да предложи, изглеждат общо като бележка под линия към голямата история на днешната трансформация на политическия суверенитет. Това е причината, защо 4арт (Hardt) и 2егри (Negri) в мперията (Empire) толкова лесно могат да игнорират темата за космополитизма. лобалното поле на политическите, икономическите и културните сили, върху които се разиграва политическата драма между патриотизма и космополитизма и в което се осъществяват днешните преобразявания в идентичността (преди всичко процесите на културните хибридизации), се променя непрекъснато. Съществуващите политически институции трябва да се изправят пред новите глобални предизвикателства. това се покрива полето, което в рамките на дебата за космополитизма беше наречено космополитичното (the cosmopolitical)⁹ – в комплект с концепцията на новия глобален суверенитет, които Харт и Негри кръстиха мперията (Empire). Това, което те безусловно си делят със защитниците на една демократична космополитика, е вярата в прогреса или убеждението, че глобализацията автоматично ще доведе със себе си до нови демократични възможности.¹⁰

Най-радикалната и най-абмициозна визия за една космополитическа демокрация осъзнава твърде добре залеза на националната държава и свързаната с това криза на представителната демокрация.¹¹ Тя приема с решителност предизвикателствата на глобализацията. ри това нейната стратегия е много проста и добре пригодена към преобладаващото днес толерантно разискване в хуманитаристиката. Тя се казва примиряване! Това, което всъщност иска тази космополитика е, следователно, целият феномен да примири глобализацията с успеха в световноисторически план на демокрацията. епохалните коренни радикални промени, които носи със себе си глобализацията, тя не вижда заплаха за демокрацията, а по-скоро един шанс за нейната радикална реконструкция, аналогична на онзи преход, извършен през 18-ти век, от директните към представителните форми на господство. Една нова космополитична демокрация трябвало, според нейните застъпници, да се разшири извън границите на съществуващите национални държави и да запълни смятания до сега за международен демократически вакуум; трябвало да се направи една решителна крачка от националната към планетарната демокрация; трябвало да бъдат основани нови транснационални партии, да бъде създадено пряко политическо представителство на глобално ниво за мнозинството индивиди на нашия свят, категорията на суверенитета окончателно да бъде заменена от глобалния конституционализъм, и т.н. 

Така днешната идея на космополитиката представлява вяра в неизчерпаемите възможности за разширение на една демокрация, която вече не познава идеологическа или политическа конкуренция; една демокрация, която повече не трябва да се бори, тъй като вече е победила и е осигурила планетарното си господство завинаги. Едно мнозинство от хора и народи на света вече уж са разбрали това. Останалите – всички онези националисти, комунисти,
фундаменталисти, егоисти, идиоти, изостанали и недоразвити, и т.н. – ще направят това още утре. Те трябва да се научат, че развитието към една космополитическа демокрация е неизбежно и че няма никакъв смисъл да застават на пътя на тази необходимост.

Какво обаче, ако точно тази визия за една космополитическа демокрация по-скоро сочи към един неизлечим упадък на цялата концепция за демокрация; ако тя, така да се каже, доведе до нейния пароксизъм, там където няма никакво политическо значение, където се банализира до мегаломания на привилегированите и до ритуала на правоверност на безвластните? Космополитиката, за която говорим, не би била тогава ултимативен полет на реално съществуващата демокрация, а един вид нейната смъртна еуфория. оследен изблик на нейните фантазии за власт, преди тя окончателно да угасне в нашата историческа перспектива.

Едно обаче е ясно: на въпросите, с които космополитизмът конфронтира днешната демокрация, тя самата вече не може да си отговори. Рискът тези отговори да бъдат търсени и отвъд концепцията за демокрация така изглежда неизбежен. Хана Аренд (Hannah Arendt), която видя в представата на една наддържавна инстанция най-тираничната формация, каквато би била мислима, вярва също, че политическият прогрес трябва да бъде търсен само в една система на напълно чуждата на принципа на суверенитета система от съвети.¹² Съветите обаче произхождат от един ред, различен от демократичния. Те са устройства на една революция, а не институции на демокрацията, а още по-малко са училища, в които хората се възпитават като послушни демократични – евентуално космополитични – граждани. споменатата трета теза за Фойербах Маркс описа противоречието между възпитанието на хората и промяната на обстоятелствата, в които те биват възпитавани. Това противоречие би могло обаче да бъде разрешено само чрез една радикална практика. Това важи също така и за идеята за една космополитика. Нейният субект не може да бъде възпитан демократично, а само да се получи от една практика, която следва революционен интерес. Това не е отговор на проблема на космополитиката, обаче е добър въпрос към нейните защитници.

¹ Joshua Cohen (Hg.), For Love of Country: Debating the Limits of Patriotism/Martha C. Nussbaum with Respondents, Boston: Beacon Press, 1996. (Джошуа Коен (съставител), От любов към страната: Дебати за границите на патриотизма/ Марта . Нусбаум и други, Издателство Бостън Бийкън, 1996 г.)

² Също там. стр. 4.

³ Самата тя е една полемична реакция, и то на публикуваната покана на Ричард Рорти (Richard Rorty) в Ню Йорк Таймс (през м. февруари 1994 г.) към американските леви, да не пренебрегват в своята политика патриотичните емоции.

⁴ Така едните аргументираха в рамките на спора либерализъм/комуналност (Майкъл Уолзер (Michael Walzer)), а другите се застъпваха за една политика на признаване на съществуващите идентичности (Чарлз Тейлър (Charles Taylor)), третите се ограничаваха върху въпроса на (културния) универсализъм (Джудит Бътлър (Judith Butler)), и т.н.

⁵ Виж статията на Нейтън Глейзър (Nathan Glazer), От любов към страната, стр. 65.

⁶ Ейми Гатмен (Amy Gutman), също там, стр. 68.

⁷ Един пример: едва ли можем да си представим, аргументира Нусбаум, че високият стандарт на живот, на който се наслаждават днес американците, би могъл да бъде универсализиран без екологична катастрофа. това тя обаче не започва темата за социално-политическите последици на това предположение, посочвайки така едно от най-дълбоките противоречия на съвременния свят. Вместо това тя веднага предлага нейното, свързано с реформа в образованието, решение: „...нужно ни е да възпитаваме децата си да се безпокоят от този факт. (...we need to educate our children to be troubled by this fact).” Също там. стр. 13.

⁸ Така въпросът за една възможна космополитика в целия образователен дискурс чисто и просто се инфантилизира. Нусбаум, едва натъкнала се на проблема за универсалистичната политика, се отдръпва чрез сравнение с грижата за децата: „олитиката, също като грижите за децата, ще бъде лошо извършена, ако всеки мисли себе си еднакво отговорен за всичко, по-добре е незабавно да положи специално внимание и грижи за обкръжението си. (Politics, like child care, will be poorly done if each thinks herself equally responsible for all, rather than giving the immediate surroundings special attention and care.)” Също там, стр. 13.

⁹ Phengh Cheach, “The Cosmopolitical – Today”, in: Phengh Cheach and Bruce Robbins (Hg.) Cosmopolitics: Thinking and Feeling beyond the Nation, Minneapolis: University of Minnesota Press, S. 31. (Пенг Чийч, „Космополитичният – днес“, в: Пенг Чийч и Брус Робинс (съставители) Космополитиката: Размисли и чувства отвъд нацията, Минеаполис: Издателство на Университета на Минесота, стр. 31.)

¹⁰ Едва глобализацията направи възможна една „космополитическа демокрация“, смята Ричърд Фалк (Richard Falk) в рамките на въведения от Нусбаум дебат за космополитизма. Тя възниква под формата на онези конференции, които се организират основно от Обединените нации по теми като жените, развитието, околната среда и т.н., и подпомагат един иновативен демократичен етос и нови, динамични форми на взаимодействие между хората и авторитетните структури. Виж От любов към страната, стр. 59.

¹¹ Виж цялата статия на Даниел Аркибъги, „емос и космополис“ (Daniele Archibugi, “Demos and Cosmopolis”), в New Left Review 13, януари-февруари 2002 г., стр. 24-38.

¹² Hannah Arendt, Macht und Gewalt, München: Piper, S. 131-133. (Хана Арент, Власт и сила, Мюнхен: Пипер, стр. 131-133.)