Антони Райжеков е един от малкото автори във визуалните изкуства в България, които се фокусират върху работа със звук. Да, освен различните традиционни техники за създаване на изображения, звукът, съвсем сетивно и пространствено, е в състояние да извиква образи, сцени и пейзажи по начин, не по-малко въздействащ от визуалния образ. Форматът на аудио-инсталацията, с множеството синхронни аудио източници предлага цялостно потапяне на тялото в пространството на звука между виртуалното и материалното.
Звуковата инсталация „Премълчители“ създава един своеобразен „хор на премълчаното“, който обхваща важен период от близкото минало на България. 30 отворени консервени кутии съдържат високоговорители, които възпроизвеждат обработени интервюта на ключови фигури от политическия и обществен живот в България от 1989 г. до днес. Интервютата са дигитално обработени, като са премахнати думите, а са оставени само възклицания, въздишки, нечленоразделни звуци на неудобство или такива, подсказващи премълчаване. Всички консервени кутии звучат едновременно, спазвайки естественото време на своя разговор - със събеседника, помежду си и с публиката в изложбата.
Антони Райжеков избира да работи с една особено въздействаща част от звуковия спектър - човешкия глас. Обикновено свързваме гласa с говора, с изказването, с комуникацията. В тази изложба обаче се сблъскваме с гласа преди, помежду и отвъд езика, за да открием дебрите на неизказаното, на премълчаното, на отказаното-да-бъде-изказано или на онова, което е невъзможно да бъде изказано. Така както антрополозите се ровят в отпадъците на градовете, за да ни разкрият всички онези изтласкани страни от начина ни на живот, които не сме готови да признаем, авторът се рови в остатъците на речта с убеждението, че те могат да ни кажат повече за състоянието на публичното говорене, отколкото съдържанието на езика.
По един директен начин авторът заявява: Работата едновременно архивира и експонира „премълчаното“, поставяйки го като една от възможните причини за състоянието на държавата, както и като метафора за онаследеното мълчание, атрофиралите публични медии и трудността за случването на демократични процеси без преодоляване на това така специфично „национално премълчаване".
