ICA-Sofia

Припокриващи се идентичности

Припокриващи се идентичности
заглавие: Припокриващи се идентичности
година: 1998
място: София
език: български
автор(и): Лъчезар Бояджиев
източник: Фронт за комуникация 2000: Пресечни точки изток-запад, 2002, София: Кесси, ISBN: 954-90880-1-4

София, 1998

Миналото лято (1997) почти случайно въведох метафората на “припокриващите се идентичности” или “припокриване на идентичността”в Касел, Германия, на семинара “Дълбока Европа”,2 който се състоя в рамките на “Hybrid Workspace”и documenta X.Явно метафората влезе в употреба и аз се чувствам задължен да обясня по-подробно какво имах предвид тогава.

Според мен “припокриващи се идентичности” се получават, когато и където двама или повече души (или общности) предявяват претенции към една и съща “територия” от исторически, културни, социални, политически, религиозни, езикови и пр. практики и/или опит, които всеки от тях смята за свои собствени единствено. В такива случаи легитимността на претенциите обикновено се позовава не на рационални, а по-скоро от емоционални подбуди. Претенциите обикновено са придружени с липса на информация и/или знания, и/или уважение към претенциите на отсрещната страна. А опитът се схваща в най-широкия възможен смисъл като колективен (личен) хоризонт на паметта. Във връзка с “препокриващите идентичности” най-фрапираща и вълнуваща обаче е постоянно наблюдаваната поява на някакви съвпадения във всички подобни случаи.

“Припокриването на идентичностите” е най-очевидно в политическите претенции спрямо едни и същи географски територии, но би било твърде елементарно да основем метафората на такива примери. На Балканите например, когато се предявяват претенции към територии, били те географски или исторически, обикновено те възникват от това, че всички настояват за границите от своя Златен век – времето, което всяка страна смята за върхова точка на историческото си минало – за Турция това е 17-ти век, за Сърбия 14-ти, за България 10-ти, за Македония 4-ти век пр. н. е., за Гърция… е, всички знаем докъде биха могли да се върнат гърците. Тези претенции обаче обикновено прикриват други интереси и/или чувства.

Когато казвам “припокриващи се идентичности”, имам предвид нещо доста по-сложно, което би могло да доведе както до конфликт, така и до разбиране. Например наскоро ми хрумна, че ако реша да използвам понятието “политическа коректност”, за да претендирам за специално отношение на международните изложби (или просто участие по квоти), би трябвало да се позова на простия и исторически доказан факт, че всички славянски народи (и особено българите, по най-тежкия начин и за най-дълго време) в Османската империя са били “почетени” със статута на роби. Следователно би трябвало да ползвам същите предимства като да кажем афро-американските, афро-британските или просто афро- художници, чиито прадеди са били роби много по-кратко от петстотинте години, през които България е била под османско господство. Този аргумент би ми послужил особено добре на documenta X, ако бях достатъчно хитър да го използвам през, да кажем, 1993-94-а година. Но не, аз реших да бъда себе си – големия за всички човеци художник, за какъвто се мисля… В резултат на това Катрин Давид ме изключи от селекцията (както и някои други) под предлог, че съм източноевропейски художник… А както всички разбрахме, за нея това далеч не е толкова интересно (разбирай “екзотично”) като Китай например. Ние, източноевропейските художници като цяло, се оказахме недостатъчно различни/потиснати за нейните критерии. Впрочем не знам дали сте забелязали, че в уводния текст на “documenta X – the book” авторите (предполагам, че К. Давид е поне една от тях) правят зле прикрит опит да обвинят съществуването и дейността на източноевропейските дисиденти преди 1989-а за разпадането на френската левица.

Нали разбирате, някои френски интелектуалци били на страната на Партията в социалистическите страни, а други “държали” за дисидентите. Това предизвикало разцепване на движението и десните просто влезли “на бял кон”. Излиза, че според този аргумент и според изкривените съзнания на авторите на тази книга всички ние в Източна Европа сме били длъжни да си държим езика зад зъбите (е, аз не съм бил кой знае какъв дисидент преди 1989-а, което също не ми помогна на dX…), само и само да не скършат хатъра на френската левица? Чий живот живеем впрочем, тогава и сега?

Все едно кой е прав и кой крив в гореописания спор, според мен това е чист случай на “припокриващи се идентичности”. Винаги, когато през последните няколко години съм общувал със западноевропейски художници, куратори или други интелектуалци, все ми се е струвало, че нито сме толкова различни, нито толкова си приличаме. Никога няма да бъдем еднакви, нито пък ще се разбираме в пълна степен. Най-малкото няма да е скоро.

Това е така, защото просто се припокриваме. Аз съм преживял Голямата утопия, за да попадна в Голямата реалност. Те са преживели Голямата реалност, за да продължат да живеят в Голямата утопия. Непреодолими разлики, но невероятно човешко “припокриване на идентичности”…

Сега ще ви опиша като пример една художествена акция от същото лято, така, надявам се, ще покажа за какво се отнасят “припокриващите се идентичности”. Пърформансът беше озаглавен “Дълбока Европа – визов отдел” и беше част от уъркшопа “Дълбока Европа”, който на свой ред беше част от програмата “Хибридно работно пространство” на гигантското изложение на съвременно изкуство documenta X в Касел, Германия. Този пърформанс се състоя на втори август 1997 от 14 до 18 часа и включваше всички присъстващи членове на международната група медийни активисти и художници, Синдикат V2_East (десет-дванадесет души от Европа и Съединените щати, които бяха дошли на десетдневния уъркшоп). “Хибридно работно пространство” беше пространство/инициатива/програма, структурирана от Херт Ловинк (Холандия) в десет части от по десет дена всяка. През всяка десетдневна част различна група медийни и Интернет художници, критици и активисти се срещаха и работеха с една цел – да създадат нещо, и с едно правило – никакво изкуство по стените (видеопрожекции, компютърно изкуство, пърформанси, представяне на проекти и интервюта бяха позволени). “Дълбока Европа – визов отдел” се състоеше от следното:

Бяхме обявили, че късно вечерта и през нощта на тази дата в “Хибридното работно пространство” ще се проведе празненство с музика, пърформанси, прожекции, бира и т. н. Всички посетители на documenta X, които искаха да дойдат на празненството, трябваше да имат покана (или по-скоро виза). Впрочем всички, които платиха по двайсет и пет или колкото бяха там марки, искаха да видят всичко и да получат максималното за парите си. Обаче единственият начин да се сдобиеш с покана за тържеството беше да кандидатстваш за нея също както ние тук в Източна Европа трябва да кандидатстваме за входна виза винаги, когато трябва да отидем на Запад. В основни линии идеята беше да накараме посетителите да почувстват със собствените си тела какво означава да живееш зад шенгенската завеса. Те трябваше да понесат всевъзможни унижения и произволни решения, основани на абсурдни правила. И в крайна сметка да изпитат от първа ръка “дълбините на Европа”.

Бяхме подготвили всички “необходими” процедурни материали: гумени печати с абсурдни думи на разрешение и/или одобрение на всички европейски езици, с които разполагахме в момента; формуляра, който хората трябваше да попълнят за да кандидатстват за покана, и т. н. Формулярът беше съставен по модела на немския формуляр за кандидатстване за виза, с всички въпроси и прочие, само че на албански. Вътрешното пространство беше пълно с няколко канцеларски маси, зад които седяха “чиновниците” (тоест ние). Имаше листове, печати и т. н. И най-важното – точно до входа имаше компютър с мини видеокамера, с която претърсвахме посетителите на влизане.

Естествено, чиновниците ту се появяваха, ту изчезваха, като оставяха посетителите да чакат в отчаяние. “Гишета” се затваряха, някой започваше да чете списание. Чиновниците излизаха пред сградата и избираха хора от огромната опашка “кандидатстващи” на чисто произволен принцип. Например всеки, който по някаква случайност носеше дрехи с цветовете на българското, сръбското или албанското знаме, можеше да влезе веднага, като пререди опашка от трийсет-петдесет души. Хартиени самолетчета, хвърлени безразборно по чакащите хора, “избираха” щастливите кандидати, които също можеха да влязат, преди да е дошъл редът им. От време на време някой новодошъл от края на опашката беше канен да влезе веднага (“последните ще бъдат първи”).

Но главното унижение се състоеше в това, че никой от чиновниците не проронваше и дума на немски или английски. Всеки говореше само на родния си език – аз на български, Бранка от Нови Сад на сръбски, Андреас от Ротердам на холандски, други на унгарски, словенски, латвийски, руски, полски, албански и т. н. По едно време посетителите започнаха буквално да ни умоляват: “Бихте ли ни дали формуляра на немски или поне на английски?” На което ние отговаряхме на някакъв език: “Моля попълнете името, адреса си и така нататък и престанете да ни занимавате с глупости”. Това доведе до пълен хаос, но урокът бе, че европейците (като “българите”, “руснаците” и т. н.) започнаха да разбират езика на тялото и да попълват – име: “Хелмут Кол” или дори “Йозеф Бойс”, някакъв адрес… Ако някой “кандидат” съвсем се оплетеше, препращахме го към нашия “консултант”, албанеца Еди Мука, който естествено беше подходящият чиновник за тази работа, защото единствен говореше албански.

Колкото и невероятно да звучи, това имаше изключителен успех. Отворихме “офиса” в два след обяд и дълго след шест опашката още наброяваше осемдесет-сто-сто и петдесет души, които чакаха да влязат… и да бъдат унижавани. Да не говорим, че малко след три часа всички на опашката знаеха какво става вътре, но все пак искаха да влязат и да изпитат унижението си. Разбира се, почти всички получиха виза, в крайна сметка се оказахме добри хора.

Освен това е важно да се знае, че Катрин Давид, която “кръстосваше цялата територия на dX” всекидневно и всекичасно, дотича до задната врата на “Хибридно работно пространство” точно в два и половина, изгаряща от любопитство да разбере за какво е огромната опашка (може би трябва да спомена, че подобни опашки пред другите изложби нямаше). По една случайност аз бях на задния вход и я посрещнах с думите, че оттук не е разрешено да се влиза. Казах й да излезе и да изчака реда си за кандидатстване. Тя побесня: “Аз, художественият директор на dX, не ви е…” Е, накрая я пуснах… и тя получи “виза”.

В общи линии това е.

Превод от английски: Зорница Димова

Публикувана в Статии
Прочетена 429 пъти
Последна редакция Мар 2, 2021

Свързани публикации (по етикет)

logo NFC
Вектор. ИСИ-София: Мотиви, анализи, критика е проект на Института за съвременно изкусво - София.
Проектът е реализиран с подкрепата на програма Критика на Национален фонд Култура