“Crescit, desintegrat”

“Расте, разпада се” (лат.)

Жизнената среда в София ни предлага възможност да анализираме делничните образи на ирационалността, хаоса, и чуждостта, които съпътстват превръщането на града в метрополис. Обитаваме пространства, лишени от култура - в основното значение на думата - от грижа, поддържане и респект към тях. Пространства, в които културата "е подивяла", загубила е социалните си характеристики. (Съ)участваме в поведения, чрез които градът деградира до природа, за които не важат социални норми, както и обратно, в по-редките опити за превръщане на ничиите пространства в социална среда. Под природа разбирам не парковете и градините, а изтласканата природа, която се завръща като пустош в пространството на града, в образи на социалния регрес, който повече не може да се овладее, затова  поражда озлобление и несигурност, същевременно се преструваме, че заплахата не съществува. Завърналата се в образи на пустошта изтласкана природа бива не само търпяна, но и постоянно произвеждана от членовете на общността, които са едновременно в ролята на извършители и жертви. Текстът бегло тематизира и социално-психичната атмосфера - съчетанието от апатия и враждебност, която мотивира поведението на хората в града не само да допускат, но и да подкрепят съществуването на такива пространства. 

Организацията на средата в жилищните комплекси, проектирани и строени през втората половина на 50-те години, все още наподобява старата градска структура - наличие на улици, тревни площи, напомнящи градини пред домовете, блокове, чиято височина не надхвърля средната за града, пресичащи се под прав ъгъл алеи. Това съчетание от все още непроявен изцяло социализъм и предишна буржоазност може да се види и днес. От началото/ средата на 60-те години в новите тогава комплекси - Изток, Гео Милев и особено Младост (предполагам, че името е подбрано като нескривана подигравка), и по-късно Люлин - градското пространство имплозира, превзема природата около София, без да я рационализира добре и без да се съобразява с нея, така че “асамблажът” на жилищен блок, избуяла царевица и пасящо стадо изглежда за известно време обичаен. Приликите със старото градско пространство намаляват, новото е пространство на безгрижие и анонимност. 

Вместо обичайната градска подредба, предполагаща разнообразни отношения между затворени и отворени пространства, между ограничаване и освобождаване - динамика - на зрителното поле, изобщо разгръщане и пресичане на зрителни сюжети, както условия за придвижване и комуникация, в комплексите подобна феноменология на пространството отсъства. Блокове - обособени и откъснати помежду си кубове или слепени в преградни стени (алюзия за улица?); пространствата между тях, чието пресичане в буквален, а не в символен план, е затруднено, често и невъзможно - и двете са образи на осуетена комуникативност и сетивна апатия. И в града комуникативността и условията за социализиране са постоянно подривани, ако не се полагат усилия за поддържането им, но в комплексите социализирането е отречено поради запустението на пространството и поради техническата структура на блоковете, разобщаваща и произвеждаща конфликтност сред обитателите. Ако градското пространство би могло да създава нагласи за свързаност, преходи и разнообразие, пространството на комплексите възпрепятства възможността за тях.

Живеещият в комплексите и жителят в градската среда имат противоположни гешталти за град и съответно на това несхождащи се поведения. Старата градска структура на София бива разрушена не толкова от многото хора, колкото от формирания през бездомността и хаоса на жилищния комплекс гешталт за града като за асоциална (враждебна и чужда) среда, срещу която единствената защита е агресията. Този гешталт се оказа по-късно и антиекологичен. Постепенно градската среда започна да наподобява тази на комплексите. 

Накратко, от началото на 60-те години градската територия на София се разширява разточително, без наличието на съвременна инфрастуктура и без условия за социализиране на обитателите. С времето пространството между  блоковете "подивява" и започва да се превръща в сметище. Междублоковото пространство не принадлежи на обитателите на блоковете, то е притежание на общината и в този смисъл е ничие. Така е от гледна точка на правната регламентация. Дали обаче поведението на безстопанственост не се мотивира не-по-малко от усещането за неуют, чуждост и враждебност, внушавано от жилищните комплекси? Впечатлението е, че блоковете са застроявани на парче, сякаш е липсвала воля за цялостна подредба или пък се е действало по недобре съгласувани планове. 

Движението на отделния човек обаче не само в комплексите, но и в целия град не е подкрепено, а затруднено, поради което когато напусне детската и младежката възраст, на тялото непрекъснато бива напомняно, че годините на гъвкавост и бодрост са отминали и локвите, дупките, калта, изровените плочки, ледът са се превърнали в препятствие и заплаха и подскачането между тях вече не носи радост. От една възраст насетне придвижването из София е унижение. Хората (които любезно наричаме невалидни), които мъчително или само с чужда помощ могат да се движат, на тях пространството на София отрича правото за свободно придвижване, изолира ги, демонстрира все същата асоциалност. И по сходен начин за бебешки колички, малки деца и възрастни хора. Недостигът на физическа сила се оказва морален дефект, а демонстрацията на сила - добродетел; осигурява социалност, както в природата. Навярно затова из улиците на София заплахите са обичаен речев акт. Тялото не е средство за движение, а за преодоляване на препятствия. Тялото е в постоянно изпитание спрямо заплахите, видими и предполагаеми, на т. нар. жизнена среда. Постоянно е усещането, че средата не те поддържа, че околното пространство не те подкрепя. Делничната настръхналост на хората в София е следствие от усещането, че се движиш в среда на латентна или проявена враждебност.

Ако пространството между блоковете е ничие, кое пространство е приемано за собствено, за което с поведението си носим отговорност? Съгласно разпоредбата на общината обитателите се задължават да почистват пространство с обхват 20 метра около сградите. Но тъкмо пространството около сградите е изпълнено с боклуци повече от всичко останало. Празни опаковки от хранителни продукти весело се вихрят из града София. Чрез пазара и рекламата след края на социализма се произвеждат обемни желания за консумация особено на опаковани хранителни артикули. Газим из боклуци, демонстриращи яко потребление, надвиващо бедността. Не беше произведена загриженост към градската среда, нито мрежа за рационално улавяне на отпадъците, която да създава и поддържа едно екоотношение. Консумацията се преобразува в замърсяване, във враждебност; произвеждаща пустош, която пък затвърждава усещането за живеене във враждебна и чужда среда, спрямо която основният жест не е грижа, а агресия и отмъщение.

Заедно с боклуците, заливащи София, се появиха хората, които се прехранват от тях. Те са съоръжени с колички и торби, рядко с кон и каруца. Видът на конете и хората издава недохранване. Кучето, понякога много кучета, е спътникът на прехранващите се от боклуците. В това отношение бездомното животно и човекът са изравнени, но не в плана на културата, а върху ничията територия на изхвърлените извън социалността. 

По сходен начин е със стълбището. То също е чуждо пространство, към което се проявява макар и не пряка враждебност, но равнодушие; стълбището също бавно деградира до пустош. Стигайки до входната врата на апартамента, забелязваме, че липсата на табелки с имената на живеещите е по-честа от наличието им. Впечатлението е, че жителите на София в своята цялост са тук за кратко, vita brevis, поради което не само не се знае кой живее, но входовете на блоковете издават поведение като преди напускане. Действителната причина за тази анонимност и прикриване ще да е липсата на отговорност за присъствието, за собственото живеене. Жилището е безименно, както и пространството между блоковете. Живеенето е полуотсъствие, състояние на потенциално изоставяне. Чергарска архаика. 

Смятам, че както жителите на София не знаят в поведението си, че съществува нещо, което се нарича природа, по същия начин не знаем, че съществуват други хора освен нас. Валидни са само собствените желания, а не спазването на условности и правила, създаващи основата на всяка социалност. Гражданите на София демонстрират инфантилизъм, за чиeто преодоляване си струва общината да обзаведе многообразни психотерапевтични практики. Това би ни измъкнало от състоянието на нерефлективно съжителство и егоцентрични желания. Защото в София става дума не за социалност, а за съжителство по принуда. Другият е възприеман само като препятствие в пространството, което трябва да бъде отстранено или заобиколено. 

Анонимността на живеенето се съчетава с митична убеденост, че се намираме в центъра на света. Ако се опитаме да разберем, пристигайки на някоя от софийските гари къде се намираме, ще трябва да отидем до изхода, за да прочетем коя е гарата. Или искаме да се ориентираме в софийския градски транспорт. Това е възможно само ако предварително знаем къде се намираме и как да стигнем до желаното място. 

Ако си чужденец - да си научил български или по-добре да не идваш тук. Но и да си научил, ориентирането ти из града София няма да се подобри. Явява се пред очите ви (ни) превозно средство с № 76. От нагледа недвусмислено се проумява, че е автобус и второ че е от градския транспорт, маршрутът обаче е загадъчен. Понякога на челото на автобуса се чете Bahnstrasse U или Nickolausweg, но изглежда тези дестинации вече не действителни. Мястото за номера в горната част на гърба на автобуса обикновено показва само лампата, осветявала някога номера, и двете станали ненужни тук. 

Доволни сме, че градският транспорт изобщо го има. Ето, казват, в по-напреднали градски комуни като Лос Анджелис такъв изобщо нямало. Все пак някакви знаци всеки чужденец разчита: Change, Coca Cola, TDK, L*M. Малко ли е? Никаква мисъл, че е възможно с този транспорт да пътуват и хора, които не го познават. Ориентирането става чрез питане, както на село. Ситуацията "невъзможност за ориентиране" е постоянна в София. Тя показва не само, че тези които са тук са единствено важните, но и че няма други, за които достъпа и ориентирането в града да е улеснено. Препятствията в инфраструктурата са комуникативни прегради, обозначаващи недостига на открита и комуникативна социалност. Напротив, упорства се в затварянето и разрухата. Дупките по пътищата, неудобният и тъмен градски транспорт, трамваите, в които температурата зимно време е почти изравнена с външната, дегенериращите след няколко месеца употреба рециклирани немски автобуси демострират отмъстителна наслада от произвеждането на разруха и на заплаха за другия. Непознаващият София, гражданин на България или на друга държава, е предоставен на себе си, той не може да разчита на подкрепяща го мрежа от ориентиращи знаци. Впечатлението е за липса на воля за организация, за добра уредба. Думи като "социална солидарност" трябва да се тълкуват тук само в плана на възвишени мечтания. По-уместната характеристика е за образи и поведения в посока към асоциалността.

"Най-опасно е”, гласи предупредително-ироничен израз, “да пресичаш на зелено." От една страна изразът трябва да оправдае  склонността да се пресича на червено, което се и прави, защото както казах, софийският жител е воден единствено от своето желание, дори когато това желание е свързано със заплаха за живота му, а не от съобразяващо участие в мрежа от отношения, чиято регулираност създава например моментната съгласуваност (общност и взаимно зачитане) на всяко кръстовище. От друга страна споменатият израз е самата реалност: "На зелено" пешеходецът не внимава, той има право да пресече. Но това право е невалидно за поведението  на шофьора, който изчаква само по принуда, защото перпендикулярно на неговата кола тече непрекъснат поток от коли и той е заплашен, ако не спре, да се вреже в тях. Пешеходецът не е заплаха за автомобила, затова шофьорът може да премине "на червено" и да го натири като заек или да го ”помете” на скорост с десен завой. Пешеходецът е другият - пречка за отстраняване. В тази среда възрастните, децата и инвалидите са нежелани. Телата им не се справят чевръсто с препятствията. Те не само са пречки, но и не могат да отстранят никого. Непригодност.

Живеех в квартал, в който беше обичайно някой да превръща апартамента си в дискотека до сутринта, като към музиката се добавяха викове и свиркания. Празникът на едного се превръщаше в наказание за няколко входа, чийто обитатели не можеха да заспят. Празнуваше се в празнични и в делнични нощи, а панелът е добър проводник за звука. Струва ми се, беше през 1995, когато медиите съобщиха за младеж, който бил застрелян по следния повод. В апартамент често се правели шумни празници, които превръщали животът на съседите в мъчение чрез музика. Конфликтът между младежа и любителя на силния звук ескалирал и завършил със застрелването на младежа. Той навярно е настоявал за тишина, но не съвсем учтиво, изваден от равновесие от шума, съседът пък намерил за уместно да го застреля, за да добави към звуковото и друго насилие. Тук изразът "екология на звука" би бил гротесков. Предполагам, че всички сме били изложени до степен на полудяване от звуковото смазване, което упражнява над нас нечий празник, а сигурно и мнозина сред нас са го произвеждали. Празник, в който отпушеното озлобление сякаш е повече от радостта. Опитите за обяснение, че звукът навлиза в съседните апартаменти и че това е вид агресия, се сблъскват с няма почуда или с възмущение и гняв, че се оспорва нечие удоволствие. Звуковата агресия е обичайна за София. Тя не се определя като престъпност, правото е винаги на страната на по-мощната аудиоуредба. Тук принципът “audiatur et altera pars” акустично не може да се приложи и следователно изобщо не може.

В приземните и партерни етажи на блокове и кооперации са отворени кафенета -социални средища по определение, чиито звуци късно вечер рано нощем се внедряват в сънищата на обитателите от по-горните етажи. Кафенетата, разбира се, заплащат наем за настаняването си, така че още в договорното отношение е залегнала размяната на наем срещу смутен сън. Наемът на кафенето, с други думи, трябва да се схваща и като заплащане на “вредни” по местоживеене, което все пак е утешително, защото никой не изплаща “вредни”  за автомобилните сирени. Възприемаме ги като свистенето на вятъра, природно явление, което не е подвластно на социума, не би било основателно да очакваме, че той ще ги регулира. Доминиращият съставен саунд на града София излъчва същата заплаха, враждебност и незнаене за съществуването на другия, както и останалото пространство.

Докато пиша тези редове от съседен блок дъни музика. И понеже е късно през нощта, звъня на полицията, питайки ги с притеснение (и като им се извинявам) дали те могат да направят така, че силата на звука да понамалее. Те се интересуват от моя адрес, телефонен номер и лично име, за да верифицират истинността на подадения сигнал. Не се споразумяваме, защото аз не искам да си дам телефонния номер на полицията. Защо не искам?

За да не изглежда, че уеднаквявам агресия и асоциалност, нека да дам друг пример, впечатлил ме с кротката си асоциалност. В библиотеката на "Гьоте - Институт" преди мен връщаше книги и искаше да заеме нови около четиридесет- годишен мъж. Служителката му поиска читателската карта, по чийто номер името на читателя бързо бива откривано в картотеката. "Не я нося. - каза той. И добави гордо. - "Аз си имам принципи." Инфантилната му гордост, че се отличава от другите очевидно не допускаше мисълта, че "принципите " му  затрудняват работата на библиотекарката и забавят другите читатели на опашката, че неносенето на читателската карта в случая е дребен, кротък и асоциален жест. 

"Деветдесет плевенчани дневно получават травми при падане по заледените улици. В сутрешните часове постъпват по шестдесет души със счупени или изкълчени крака и ръце в клиниката по ортопедия и травматология. Повече от 20 са счупванията на тазобедрената става през последните 10 дни, съобщиха от същата клиника." (в. Континент, 11.02.98, с.2) В началото на всяка зима всички в София очакваме с предусетена от отгатването наслада ключовата фраза: "Тази година зимата ни изненада." Фразата е ритуална, тя трябва да обясни защо пак основните пътища, за тротоарите не става дума, не са посипани с пясък или с каквото е необходимо. Поради тази предвидима изненада стават катастрофи и задръствания и има много разход на нервна енергия. Общината не разполага с достатъчна техника и хора (а може би най-вече с логистика), за да обезопаси пътищата и улиците на територията на София. Това е така, но какво правят гражданите? Изглежда, че и тях зимата ги изненадва, защото те също не почистват пътеките пред входовете, да не говорим за общите тротоари. Но дори стълбите пред входовете не са посипват със сол и пясък. Почистването на снега гражданите  са делегирали на слънцето и кръговъртението на земята в посока към пролетта. Нашият вход също е сред слънцепоклонниците. Изключенията са толкова малко, че се забелязват веднага и предизвикват възгласи на възхищение. Дори собственото тяло не е свое в смисъла на създаване на социалност, на обстановка, в което то да се чувства подкрепено. Изглежда, че животът изисква условия, а тяхната уредба в София е трудна.

Едната от снимките (каквито без да съм се старал особено имам десетина) показва тялото на малко куче, прерязано на две от трамвая. Тялото остана така дни наред. Трупове на кучета и по-рядко на котки могат да се видят проснати по улиците на София и особено край шосетата, отхвърлени от колите. Разбира се, това се случва и с хора. Животното или пешеходецът са винаги виновни. Вината им е, че са по-слаби. Около централната софийска баня виждах кучета с пречупени един или два крака. Мислех че са попаднали под колите, които паркират наоколо, докато веднъж не видях две циганчета, които пречупваха краката на кучетата с едри камъни. Това ставаше, докато кучетата пиеха вода от локвите или раздърпваха някои от найлоновите пликове с боклуци с надежда да намерят храна в тях. Ако човекът е социалност и език, то социалността при тези циганчета едва мъждукаше. Двете деца може би служеха за опитни животинчета на циганските производители на алкохол менте. Бити, ругани, гладни, дрипави, циганчетата отмъщаваха на кучетата, които единствено бяха по-слаби от тях. Отмъщаваха си за своята асоциалност.

Дали би могло да има решение за бездомните кучета, за което да не се разчита на общината и което да не е убиването на животните? Лесно се намира довод, изглеждащ разумен, чрез който да се рационализира желанието за нечие унищожение, така сладостно. Решението едва ли може да е общо, но ето едно усилие в тази посока. В блока, в който живея, сме разделени на две - за и против бездомните кучета наоколо. Случвало се е едната от кучките да се нахвърля и хапе, особено когато имаше малки. Дали да действаме ударно и да я (ги) убием? Собствениците на магазина за храни за животни в блока (които освен своето, хранят и още няколко кучета) предложиха на клиентите си да си разделим разноските за кастрирането на кучките, живеещи около блока. Увериха ни също така, че познават лекаря и че животните ще бъдат върнати. Тъй като кастрирането променя нрава, надяваме се, че няма да има повече както нежелани кученца, така -  и което е по-важно - уплашени и ухапани съкооператори.

Преди да навлязат в българския език чуждите думи като "клозет" и "тоалетна" заедно със съотвените съоръжения, употребяваните думи са "нужник" и повънка". "Отивам повънка" днес се нарича "отивам до тоалетната". Преобладаващото впечатление от градското пространство на София е, че гражданите "ходят повънка". Спрямо природата и околното пространство те демонстрират постоянни актове на отмъщение, че живеят тук, изхвърляйки изпражненията на своето недоволство. Що се отнася до тоалетните, аз искам да покажа няколко снимки от нужниците на СУ "Св. Климент Охридски" и на ЮЗУ "Неофит Рилски". Както се казва, без коментар. Бих предпочел черно-бяла фотолента, която да не разкрасява действителността и особено ако тя можеше да попива миризмата, спестена ни тук. Тъмният диапозитив удостоверява, че от посещаващите този клозет на ЮЗУ се изисква зорък поглед и безупречна рекогносцировка на местността. Бихме могли да го поставим в серията "toilets by night". Названието "тоалетна" е в драматично противоречие с обстановката, която внушава, че тук се извършва някаква срамна дейност в условия, които напомнят на природни само в смисъла, че са лишени от култура. Възможно е и друго тълкуване, напр., че духът на знанието е безтелесен и вместо преподаватели и студенти в българските университети се реят невъплътени идеи, поради което няма нужда от нужник. Какво съчетание между срам и знание.

От няколко години по улиците на София се  носят джипове със скорост, която оставя впечатлението, че те участват в преследване, в реален или въображаем action. Градът е превърнат в привидна пресечена местност, за каквато са предназначени джиповете, и едновременно в декор на преследването. Имитирането на киноекшън внася елементът на всепозволеност, премахваща всяка социална норма. Живеем в отразената реалност на филмови сценарии. Кметът на София също кара черен джип, като киногерой. Черните мерцедеси на висшите държавни институции не оставят съмнение с движението си по улиците на града, че от тях трябва зорко да се пазим. Джиповете вървят заедно с новите дворци и високи огради, скриващи това, което е вътре и  предпазващи от нежелани посетители - нападатели. Огради, превръщащи части от града в крепости, те не участват в създаването на, да кажем, нова градска комуникативна среда. Новите коли са знаци за лична изключителност и социална мощ. Тя трябва да се демонстрира: по пътищата - срещу другите коли, по улиците на града - срещу пешеходците. Социалната мощ се проявява като заплаха, като асоциална.

Като контрапункт на изложеното дотук, търсех в София места, в които да личи някаква грижа за околното пространство. Това без изключение са филиалите на веригата "Макдоналдс". Може би в друга градска среда те не биха правили впечатление, но в София впечатляват с подредбата и чистотата си. "Макдоналдс" се настанява покрай шосета и магистрали. Чрез услугата "Макдрайв" допълнително се внушава усещането за скорост и бързина, но тъкмо то може да внушава и чувство за вина, ако клиентът се заседи и не консумира през цялото време. Ничиите запуснати места, се превръщат чрез “Макдоналдс” в микросоциална среда, биват облагородени, чистите тоалетни, които са безплатни, могат да въздействат и възпитателно. Балоновите замъци, в които децата играят, както и пързалките показват, че тук не се предлага само услугата "макдрайв", но че може да се остане и по-дълго, което и става. Посетителите се заседяват, навярно защото им е приятно. Ученически класове празнуват рождените си дни във филиалите на “Макдоналдс”. В София "Макдоналдс" е място, в което не си заплашен от обичайната враждебност на околното пространство. Дали посетителите в София могат да въздействат върху идеята за “бърза храна” (основна за веригата), така че бързината да се съчетае с възможността да се остава по-дълго? Това обаче би променило очакването и съответно идеята за бърза консумация. Въпросът не е само финансов, той включва и отношението спрямо клиентите, възприемани като социална среда с различни нагласи. Близък приятел, който живее в САЩ, ми обясни в коя категория заведения попадал "Макдоналдс" в Америка. Вярвам, че е така, но, струва ми се, решаваща е функцията в социалната среда. В София "Макдоналдс" проявяват ангажимент към пространството - ограждат това, за което могат да се грижат. Би ли могло да бъде по-добро, да кажем асфалтовата площ да е по-малка, а тревната по-голяма? Да, разбира се, но "Макдоналдс" засега са почти единствени в грижата и подредбата, извън оградата започва пустееща площ. Трудно е обаче да не видим, че типовите постройки “пагода” са винаги еднакви, без връзка с околната архитектурна среда, както и че огромното “М” не е само указателен знак за наличието на филиал, а символно господство над средата. 

Предлагам за съпоставка тези два диапозитива. Това е мостът, който свързва НДК с "Музея за земята и хората", прехвърлен над бул. България. Първият диапозитив показва пространството в началото на моста, обичайното запустение. Вторият - средата на моста, от който е спусната тип американска пожарна вита стълба, по която се слиза до филиала на "Макдоналдс" и чрез която недостъпното до този момент пространство внезапно се превърна в социално средище. Има особено удоволствие поради рязкото сменяне на височините, поради бързото спускане между или изкачване над двата потока коли. За наблюдателя оптическата наслада се поражда от зигзагообразното “заземяване” на най-високата част в извивката на мостовата дъга. Услугата “Макдрайв” е регулирана чрез специален светофар за излаз и вливане обратно в шосето.

И още един пример. Това е сладкарница "Лучано" в кв. "Младост-1". Собственикът се е постарал да организира и да даде  желания от него вид (който, разбира се, може да бъде и по-привлекателен) на завареното безлично пространство. Макар да не е в темата, нека мимоходом укажа на обичайната и приятна цветова аранжировка върху надписа "пици спагети", която възпроизвежда цветовете на италианското знаме "зелено, бяло, червено ".

Накрая бих си позволил едно обобщение за социалната психология на гражданите на София: в плана на своето поведение те не знаят за съществуването на другия. Другият е с онтологично невалиден статут. Необходимите за добрата социалност микрообщности, в които жителят на града влиза постоянно, се рушат или не се осъзнават. Делничната градска социалност изисква усилия, за да се поддържа, което не се наблюдава. Наблюдава се обаче обратното - наличие на ментални структури, за които модерното разделяне между природа и култура  и постмодерното  възвръщане към природата не са се случили. Инфантилна наслада от рушенето, сякаш няма утре. Преобладава нагласата, че сме тук за малко и ще се местим другаде. Поради това устройването на околното пространство не е ценност. То е заварено и ще бъде изоставено. Реалността се осъзнава само като удобна или възпрепятстваща ни, не като мрежа от условности, съществуващи само чрез участието ни в тях. Осезаема е липсата на Просвещението като прагматика, в плана на поведението, което не е могло рационализирало отношението към пространството и да разшири обсега на своето и извън дрехите, които носим. Сред характеристиките на модерността  - желанието за консумация в София многократно надвишава волята за отговорност. Но модерността е минало. Сега екоотношението е възможно, ако се съчетаят постмодерни технологии с постмодерно съзнание, което възприема културата и природата като socii, природата не като обкръжаваща среда, а като част от общия ни свят (за да не кажа патетично – дом). Преходът от враждебност към осъзнаването, че твоите реакции предизвикват други и че сам си зависим от реакциите на другите, че пространството, в което се движиш е и твое пространство, че то също е зависимо и от твоето поведение, този преход ми се вижда решаващ и, уви, дълъг. Това, за което пледирам е делничното градене на социалност. Промяната на отношението към природата е възможна само като промяна спрямо социалността, като нагласа за съграждащо участие.

Бел. Текстът е завършен в края на 1998 и предава, допускам, не само моето преживяване от (не)жизнената среда на София през 90-те години на ХХ в. Публикуван е първоначално в сп. Летература, 1999 / 20, с. 56 – 61.

Сега градският транспорт е подобрен, както и клозетите в университетите изглеждат по-добре. Онова, което не може да не се забележи през втория и третия мандат на кмета Софиянски е приватизирането на публичното пространство и пресищането на София с бензино-, газостанции и супермаркети с бетонни плацове пред тях. Общото впечатление отново е, че сме тук само попътно – зареждаме с гориво, пълним багажника и заминаваме.