Расте, но не старее!

 

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях...

  

Граде гранитен, грамаден,

 Софийо, мъко безтъжна,

 Софийо, куца каруцо,

 Гарване, и ти, птицо проклета…

 

 Тая къща да я шибнеш, ще тръгне…

   

Ако и аз взимам думата да се изкажа по въпросите на града София, то е, защото по зачестилите дебати около състоянието на града и мерките за подобряването му тезата ми, схваната като екстравагантно безполезна и безпоследствено арогантна, не намери съмишленици. Този текст е опит да я разгърна и уплътня, за да я потвърдя и препоръчам.

Не разбирам от градоустройство и градско строителство. Не съм и пътувал кой знае колко, че да разполагам с надеждна база за сравнение. Все пак столиците и градовете, които съм посещавал и които са представителни за западната хемисфера, най-общо оформят две различни групи. Едната обединява градовете с характерни физиономи, със запомнящ се лик, с образ, изникващ в съзнанието ведно с името или мисълта за града; един наглед, който обикновено се осмисля като символ, като представителна и обобщаваща синекдоха на мястото. Такива са Париж и Брюксел, Сан Франсиско и Амстердам; от същия тип са Прага и Виена, Атина и Рим; също и Страсбург и Кьолн, Чикаго и Краков; въпреки вторичността такива са и Будапеща и Петербург. Всички те се отпечатват в съзнанието чрез визуален образ, който се раздвоява между символ и самоличност. Тези градове разполагат с лица, чийто белег обобщава характера им.  Този белег – характерна архитектурна особеност, отделна сграда, уникална гледка – кристализира в устойчив наглед. Покрай физиогномичността те добиват аурата на грядове с минало и харизма, все едно дали са преценявани като красиви или грозни. Съгласието върху одареността с лице впрочем е по-надеждна основа за туристическия им успех, отколкото предполагаемата им хубост, която рядко е общосподелена. Така Будапеща и Брюксел може и да не ми харесват, но не мога да оспоря «личния им облик», както вероятно не биха оспорили същата тавтология на Атина или Петербург онези, които не ги намират за красиви. 

Другият тип градове са по-скоро безлични. Одухотворени или надарени с телесен излишък, тези градове се отлагат в чувство, атмосфера, настроение, вместо да се снемат във визуален образ, архитектурен стил или друг наглед. Докато първият тип разчита на феноменология и херменевтично приобщаване, вторият тип градове изглеждат лишени от феноменологическа плътност. Те не кристализират в разпознаваем и запоминаем наглед, не се свързват с неизгладим изглед с общи послания. Тези градове работят на по-дълбинно структурно равнище. Поради лишеността им от лице и човешка мяра красивото и подобните му не подхождат. Тези градове могат да бъдат или възвишени, или безобразни; с други думи «страхотни», «убийствени», «смазващи», съответно «грозни», «ужасни» или «отвратителни» според всекивневните масови представи и речници.

Най-безличният град измежду големите на света вероятно е Лос Анджелис; безформената безликост на разплутото му ниско туловище го прави възвишен по един трепетно грозен, ужасяващо устрашаващ бъркиански начин. Съпоставен с него, Ню Йорк е кантиански възвишен, макар че неговият Манхатън отхвърля изкусителната маска на красотата не без колебания и усилия. Лондон е шизоидно разцепен между двата модела, като познавачите биха предпочели по-скоро вибрациите на фабричните му фибри пред излъсканите му патини; по-скоро Новия Тейт пред стария. По-безкомпромисно лишени от физиономия градове са Москва и Варшава, Истамбул и Букурещ.

Възможно е градове с физиономии да бъдат грозновати по будещи съчувствие дисфункция или малформация в резултат на несъизмеримост между провинциална вътрешна мяра и вменена представителна роля; такива са например Белград и Вашингтон, които се големеят, но са наясно с вътрешния си ръст. Възможно е и обратното: градове с физиономии да се обезличат до възвишена непомерност по силата на отнета им традиционна функция; такъв е случаят с иначе шеметния Истамбул, който напомня онова критикувано от Аристотел в «Поетиката» животно, лишено от естетико-миметична релевантност поради това, че е дълго 20 000 стадия. Но физиогномичната грозота не може да се сбърка с тази на завършената безформеност на обезобразеността и безобразието; последната граничи с нечовешкост, още по-плашеща когато следите от някогашно лице днес само свидетелстват изличеност.

Къде в схемата попада София? Тя добре отговаря на изискванията за безличен град: един безїбразен и безобрђзен град, по-скоро грозен, отколкото възвишен, но пък поради това не чак нечовешки град; напротив: човешки, твърде човешки. 

Това става видно, когато на софиянец му се наложи да я показва на иноземец, на когото държи. Тогава неговата добра воля се прекършва в напразни усилия. София не е град на забележителности; на лаика-турист или на низовия любител на красиви или характерни архитектурни форми няма кой знае какво да се предложи. Един импровизиращ гид първо се изправя пред почудата колко малко въобще е гледал и виждал града и за колко малко неща се сеща като за потенциално любопитни. Предстои му да открие колко по-малко се оказват всъщност местата, които си е заслужавало да се видят. Столицата ни по-скоро подкопава усилията да минем за екзотична туристическа култура. Един ден е достатъчен и градът започва да се повтаря. 

София е безлика по начин, напомнящ небрежен, невежествен палимпсест: върху него всеки чегърта и чертае върху предходника си, без да си дава зор нито да доизстърже трупа ми, нито отпечатъците си, още по-малко пък да го вгради - трупа или сянката му - в онова, което издига на мястото му. София изглежда като град, строен и прекрояван от особено племе, неспособно на вина и историческо чувство, и въпреки това омерзено. Сякаш въпросното племе е сомнамбул или пиян, който ходи нощем да копае трупове и заравя на мястото им пресни, а на сутринта нищо не помни, но знае, че несъмнено има защо да му криво. София е град сякаш строен от люде, за които гората е скрита не от дървета, а от дървото на собствената им хралупа. В начина, по който е съградена, личи как с формирането си по силата на някаква модерност българският индивидуализъм е превръщал нищетата от материална в духовна. София е отпечатък на ендемичната неспособност на новия българин да работи за общността като двигател за собствено осъществяване и общо възмогване. Градът сякаш е възникнал на принципа на пръкването насред обърканост и припряност. В този град постепенно чезнат и скъдните следи от присъствието на някакво планиране, ред и държавност. Духът на сградата с надписа «Съединението прави силата» лъха колкото от пустеещите банки в парламентарната зала, толкова и от оживените от частна гълчава и гешефт маси в «Радисън». 

Този град е не само лишен от блясък и хубост, той е лишен и от претенция и самоуважение: толкова е съсипан и мръсен, че прилича на изоставен, както е обитаван, сякаш е призрачен град.

Мръсотията в София се чувства свойски и естествено като присъщо свойство. Чрез мръсотията си градът показва надмощие над призрачните си обитатели. Хората в него се държат като поразени до навик от властта на разпада и гниенето. София е сред малкото градове, които не правят и плах опит да ги превърнат в патина; тя тъй и не посяга към потъмнелия блясък на траещото минало, нито към помътеното лъчене на носталгията. София е лишена и от облика, и от самочувствието, и от претенцията, и от симулацията на градска среда с минало. Нещастно лишен от женски достойнства и хитрости, този град е лишен дори от достойнството на старостта, както впрочем оповестява и девиза му. София наистина по чудовищен, инфантилно-дебилен начин «Расте, но не старее»: не пораства, не съзрява, не помъдрява. 

София прилича по-скоро на ранна развалина в кръпки, завъртяна в безпаметното сноване между срама, забравата и пиянството; един град, изоставил всякакви илюзии пред собствените си порти-бесилки, който кара ден за ден и в перманентна алкохолна забрава не спира да възпроизвежда изнурената институция на един безкраен, безхаберен празник в делника на «вседневен маскарад». Замъгленият поглед, разваленото зрение – наоколо в пространството, назад във билото, напред в идното – е самото условие за възможност за оцеляване на града.

И така, София е грозен град по силата на изначалната си съграденост, на палимпсестното си преизграждане. Софийското възпитание, съчетаващо немара, забрава и навик, го превръща в пристан и заслона на лющенето и напукването, на свличането и увисването, на изнемощявалото сриване, на пъплещото бъбнене, на изприщеното гниене. Това е град без минало и бъдеще, в мисъл и без усет за настояще. Град без населяваща го общност; град на загрубели призраци. Град на безпаметното пиянство, на забравата и слепотата, на делника в кауша на празника. Град на мухъл и зеленясали фасади на дупки и струпеи, с провиснали покриви, шумно дишащи мази и жилави лишеи; град във влажни разпукани пришки и подпухнала мазилка, в клатещи се като зъби от арматурите на оголените им венци балкони, в разплут разпад без декаданс, в западане без запад.

Какво тогава може да се направи за вида на град като София. Най-ефективно изглежда радикалното разрушаване из основи и препострояването му като модерен град без мании, претенции и илюзии, но и без срам, комплекси и кошмари. В истеричното строителство, завладяло града, като да личи подобен модернистки импулс на разрушителна подмяна, на радикална жестикулация, на съзидателна забрава. Но тази строителна активност е все така сляпа за общ хоризонт, все така безгрижна за връзки, ансамбли и цялости. А и как да се промени характерът, атмосферата и излъчването на един град, щом хората в него остават същите: начасничави частници на парче, коне с капаци, изгнориращи пристъпите на градския разпад в суверенните пространства на къщите си, в залостените си крепости. Ала животът на града пропълзява под прага им, нахлува през прозорците, пада от комина, вони от каналите, тече от чешмата, духа през процепи и дупки, гледа ги през оскотелия поглед на съседи, молещи милостиня за себе си и милост за ослепелите си, освирепели от глад кучета.

Какво да правиш с град като София? Ако си богат, най-добре да избягаш или да се изолираш от живота му в оазиси на недосегаемите, в бизнес-градчета в полите на Витоша или още по-далеч? Ако пък си беден, не ти остава друго, освен да обживяваш своя град, без да го забелязваш; да го изтриеш от погледа и мисълта си, да го замениш с чести пътувания или с интериорите на уюта или духа, с въображение или фиксация върху последни парчета живот, природа и добро време в сместен насред паркинги парк, в сгушена между сгради и стъгди градинка.

От написаното дотук трябваше да лъха угнетена гневливост, но също и известно преиграване, гъсти бои, излишък. Така е, защото подобна горчивина издава завистливата слепота, придобивана при прекомерно гледане нагоре и на запад. София всъщност не е нищо изключително, включително и като лошо място или грозен град. Градовете като София – съсипани, гниещи и безлични; стъкмявани, скалъпени и безогледни – несъмнено са несметно  повече и от градовете с физиономия, и от градовете с атмосфера на възвишена и екстатична нечовешкост. София е като безброй други градове, които могат да се определят посредством мекия евфемизъм «нощни градове»: градове на нощния живот, на нощната хубост, на нощното прекарване, на нощта.

София е нощен град: грозен на светло, той става хубав или поне приемлив, приличен и привлекателен през нощта. Приличен на боклук през деня, градът става София нощем, когато смътните очертания на пожеланата му полегналост се изливат в нагла, нђга нега и дашна, запъхтяна податливост. Тогава София се показва като град на тайни и подмоли, на кръшно разкършени интериори, опнати под бодливи светлини и кормещи звуци около сплотени понаметнати тела. София, която едва свързва двата края през деня навън, става празнична всяка вечер вътре.

Тъй че единственото, което може реално да се направи по подобряването на града в трайното състояние на социална и духовна мизерия, морален колапс и общонационален културен разпад, е София да се освети по подходящ начин: като голям, безсрамен бардак насред който поганския истукан на Азис дели мегдан с паметника на Левски, гологъза Джимока се хили на криптата с насечената Джоконда, а Св. София под фаровете е като миткаща по сокаците вдовица.

София трябва да се освети така, че да прозира как под парцаливата є кожа вътре в нея мърдат органи, текат течности, едреят ембриони, при това с онази озадачаваща по време на операция немара на вътрешностите, които продължават да работят, при все че са на показ.

София – вътрешности навън, органи без тяло. Ъндърграунд град.